Мария Семьонова - Вълкодав

Вълкодав измъкна от пазвата си Прилепчо и чевръстото зверче излетя и кацна на главата му. До подножието на Скалата на мъглите оставаха само неколкостотин крачки.

В началото на пътя за нагоре Тилорн непрекъснато се обръщаше да види как е Вълкодав. Но вянинът вървеше уверено и с лекота, макар че раните със сигурност го измъчваха. По-късно на Тилорн съвсем не му бе до него. Воденето на двата коня изискваше от мъдреца пълно съсредоточаване. Пътеката заобикаляше основата на отвесната канара, като едновременно с това стръмно се издигаше нагоре. Вълкодав реши, че няма да намери по-добро място за срещата с лъчезаровците и спря тук. Не си направи труда да предупреди Тилорн, само съпроводи учения с поглед, докато оня се скри в поредната цепнатина. Е, слава Богу. Нямаше да разбере, че не трябва да се намесва.

По-надолу Вълкодав не се беше сетил да събере подходящи камъни, а тук се оказа, че това не е толкова просто. Все пак той намери тежка отломка гранит, подхвърли я няколко пъти в дланта си и се приготви да я метне в челото на първия, който се появи иззад завоя. Способността му да различава тихите звуци сред грохота засега още не го беше напуснала и скоро, въпреки бученето на морето, той дочу зад каменния ръб приглушена ругатня, стъпки и звънтене на метал. Близо… Още по-близо… Приготви се за хвърляне… Но Прилепчо обърка всичките му планове. Зверчето внезапно излетя и като безшумна мълния се стрелна зад завоя. Почти веднага оттам се разнесе изплашено възклицание, последвано от ужасяващ нечовешки вик. Викът звуча приблизително толкова време, колкото е необходимо на тежко живо тяло да достигне до водата. Прилепчо съпроводи донякъде падащия, после се върна и отново се настани на главата на Вълкодав.

Хората от Лъчезаровата дружина станаха с един по-малко. Затова пък сега знаеха, че ги очакват само на няколко крачки. По-точно подозираха, че има засада. За известно време се забавиха. Вълкодав дочу гласа на Канаон: нарлакът даваше заповеди. После зад скалния ръб предпазливо надникна млад воин.

Вълкодав държеше ръката с камъка до рамото си и камъкът полетя незабавно. Юношата мълниеносно отскочи назад и естествено стъпи накриво, но не падна: жестокият урок не беше отишъл напразно — за колана на младока беше завързано здраво въже. Зад скалата отново се забавиха. Някой си смени предпазливо мястото с друг. Но ето че най-накрая иззад камъка се подаде, самият подобен на оживяла морена, великан в двупудова броня, под която могъщите рамене играеха, сякаш бяха под тънка риза. Канаон! Ето кой не можеше да бъде сбъркан с никого.

Вълкодав държеше в ръката си меча и примката на китката му беше предварително стегната. Някога разговарях с теб, помисли той, гледайки Канаон. Тогава не исках да те убивам. Това беше отдавна.

Бившият воин на двуцветните жреци бе не само изключително силен, но и рядко изкусен. Горкият Итерскел беше просто безобиден в сравнение с него. Вълкодав се вгледа и видя въжето, завързано за колана му.

— Предай се, телохранителю! — закрещя могъщият нарлак. — Моите момчета се качиха нагоре по друг път и приятелите ти вече са заловени! Ако се предадеш, може и да ги оставя живи!

Вълкодав си замълча, защото този път не възнамеряваше да пощади Канаон. Не може да се каже, че сърцето му изобщо не трепна при думите му. Но и нямаше никаква вяра на главореза. Виж, ако държеше за врата хлапето Зуйко, това щеше да е съвсем друго нещо. Макар че и тогава доста би се замислил, преди да се предаде.

Той се ухили подигравателно на Канаон и се изплю пред краката си.

Канаон се устреми напред. Наложи се Вълкодав да отстъпи пред натиска му, иначе онзи просто щеше да го помете като лавина. Върху тясната пътечка нямаше място да се обърнеш, вянинът бе благодарен и на това, че поне получава някакво преимущество като човек, биещ се с лявата си ръка. Интересно, помисли си Вълкодав, кой все пак е създал този път? Тези, които първи са открили по-добрия свят и може би с бой са се добрали до Портала, спасявайки мъдрите и праведните?… И какво се е случило после с тях, нали ТАМ облетите с кръв не са ги взели?… Да можеше да попита вълните, които бучаха долу. Сигурно само те знаеха отговора.

Лъчезаровите воини вече заобикаляха скалата по петите на предводителя си. Някои държаха в ръце лъкове и самострели. Наистина, тези воини не се отличаваха с голяма точност. Дружинниците смятат лъковете за съвсем не най-достойното оръжие, нали лъкът убива отдалече. Те се упражняваха в стрелба повече заради лова на зверове. Но и в гората предпочитаха копието, за да демонстрират мъжеството си. Те и сега не стреляха: страхуваха се да не уцелят Канаон. Вълкодав отстъпваше назад, крачка след крачка.