Мария Семьонова - Вълкодав

Докато слушаше зловещото джавкане, понякога преминаващо във вой, Сивчо се вълнуваше и танцуваше. Но каменната увереност на ездача все пак го накара постепенно да се успокои.

Вълкодав слезе от коня и зачака.

След малко той различи върху покритата с мъгла равнина десетина чифта ярки огънчета. Нощната тъмнина беше прозрачна за очите му и той видя плътната сянка зад всеки чифт светлинки. Мускулести, бързоноги, страховити солвянски вълкодави. Те едва ли отстъпваха на вянските по свирепост и бързина, само че бяха значително по-шумни и сега се давеха в кръвожаден бесен лай. Свирепи твари, на които им е все едно кого ще разкъсат. Те не умееха да мислят. Хората бяха помислили за всичко вместо тях.

Вълкодав чакаше неподвижен и мълчалив.

Песовете най-накрая го забелязаха и лаят им се сля в някакъв неистов стон. Бяха готови да изскочат от кожите си, само и само по-бързо да се доберат до него. Всеки напираше пръв да се добере до гърлото му. Горящи очи, покрити с пяна зъби…

Но после…

Носовете им доловиха миризмата на ЧОВЕК. Човек, изплашен кон и дребно летящо зверче, кацнало на главата на човека. Очите им уверено съобщаваха за същото. Но пък умовете им… сакатите умове на копоите упорито виждаха пред себе си ВЕЛИК ПРЕДВОДИТЕЛ. Неподчинението пред когото би се превърнало в наистина незаличим срам за целия кучешки род.

Глутницата започна нерешително да забавя ход. После съвсем се спря. Кучетата не разбираха какво става. Върху човек, дори въоръжен, те биха се нахвърлили веднага. Но Този, който сега стоеше пред тях, по някакъв необясним начин беше също и Пес. И в Негово присъствие им се искаше да скимтят и да се влачат по корем.

„ Котешки изчадия! — удари стадото нарастващият гняв на Предводителя. — Крастави проскубани помияри! Как смеете?… “

Естествено Вълкодав им каза всичко това без думи. Кучетата дочуха само оскърбителен рев, нисък, зловещ, ужасяващ. И безпогрешно разпознаха страшната сила, която се криеше зад него.

Настана краят на всички съмнения! Водачът на глутницата, як черен пес с разкъсани в битките уши, се строполи в снега и в унизителна поза запълзя по корем към Вълкодав. Чувстваше се нищожно пале, готово да се подмокри от ужас.

Вянинът се наведе, хвана го за кожата зад ушите, вдигна го над земята и здравата го разтърси. Песът замята лапи, жално, молейки за пощада с тънък вой. Само висше същество можеше да постъпи с него по такъв начин.

Отсега нататък глутницата беше окончателно готова да прави това, което й нареди Великия Предводител. Ако пожелаеше, Вълкодав можеше да насъска песовете дори срещу стопаните им. Но той не пожела. За кучетата това би било не по-малко срутване на света, отколкото нападението над Предводителя. Вълкодав не искаше да обрича на подобна участ четириногите си роднини. Щеше да е прекалено жестоко. Хората имаха проблем помежду си и те сами щяха да го разрешат.

Когато хайката се добра до мястото на срещата им, солвяните така и не разбраха къде са се дянали кучетата. Върху снега нямаше кръв, по нищо не си личеше да е имало и борба. Някои от воините на Лъчезар за всеки случай се хванаха за амулетите: ако се вярваше на следите, излизаше, че човекът и кучетата са стоели и… са разговаряли. После човекът, сякаш нищо не се е случило, се е качил на коня си и е продължил нататък, а глутницата, изоставила преследването, е тръгнала в друга посока. Към близката гора — и само Боговете знаят накъде след това.

— Това е Тилорн! — закрещя Канаон, който възглавяваше хайката. — Отдавна трябваше да подпалим магьосника!

— Ще го подпалим — кимна Плишка. — А с магьосницата първо ще се позабавляваме, както се полага.

По-опитните в разчитането на следите обаче забелязаха, че човекът, говорил с кучетата, сякаш е пазил дясната си ръка.

— Вянинът?… — изненада се Плишка, а Канаон, започнал вече смътно да се досеща, измънка:

— Може би ненапразно го наричат Вълкодав?…

Онези отроци, които бяха пътували до Велимор, потвърдиха, че никога не са виждали кучета да лаят вянина. Даже много злите и съвсем непознатите. Плишка със смях рече на Канаон:

— Ако и този път не го победиш с меча, ще се наложи и аз да помагам.

На няколко хвърлея от тях Вълкодав, действайки само с една ръка и със зъби, бавно и внимателно правеше примка от ремъче. Същото ремъче, на което носеше каишката си. С тази примка щеше да привърже меча към ръката си, когато дойдеше време да посрещне преследвачите. Разпуснатите му коси го шибаха по раменете.