Мария Семьонова - Вълкодав

При самата Скала на мъглите Вълкодав не беше идвал нито веднъж, но знаеше, че пътят дотам върви по самия бряг на морето. Първо се точеше покрай тясната плажна ивица между прибоя и глинестите сипеи на брега, после постепенно се изкачваше по скалите. Оттам и през лятото не беше лесно да се премине. А паднеше ли малко повечко сняг, Скалата на мъглите ставаше съвсем недостъпна. Поне за ездачи — със сигурност.

Скорошната буря беше развълнувала морето. Вълните с грохот се изсипваха върху чакълестия плаж и съскащата пяна мокреше копитата на конете в тесните участъци от пътя. Последната буря беше дошла от северозапад: тежките редици вълни се вихреха точно на местата, където скалистите брегове на залива се стесняваха, завършвайки в път без изход в подножието на Скалата на мъглите. Дори срещу посоката на вятъра се дочуваше далечният грохот. Вълкодав неволно се запита какво ли ще е да се пълзи нагоре по заледената пътека, която сигурно бе надвиснала право над бучащата преизподня, и сърцето му замря. Останалите щяха да се справят все някак, но Варох?… Вянинът имаше сериозни подозрения, че двойката лечители тихомълком се борят с недъга на стареца. Но извън къщи все още сегванинът продължаваше да се придвижва с помощта на патерица.

Вълкодав много се надяваше приятелите му да са изминали поне част от пътя, но видя, че е сгрешил и свирепо изруга полугласно. Те го чакаха при началото на стръмното, макар че той ясно им бе наредил да не го правят. Несъобразително се бяха събрали накуп, хванали юздите на конете, и тревожно се вглеждаха в тъмнината. Интересно какво биха направили, ако вместо него зад завоя на брега срещу тях бяха изскочили преследвачите?…

Вянинът се забърза и веднага нареди:

— Напред!

— А какво стана с кучетата?… — боязливо попита Ниилит.

— Кучетата — изръмжа той — избягаха и повече няма да се върнат.

Еврих, комуто се бе паднало да язди бившия Лъчезаров вран жребец, го погледна възхитено:

— Приятелю варварин, нима се изхитри да заличиш следите?…

В този миг щеше да е абсолютна детинщина Вълкодав да му се озъби заради варварина. Но и нямаше намерение да задоволява празното любопитство на арантянина.

— Може и да съм се изхитрил — измърмори той намусено. — Хайде, тръгвай, праведнико.

Внезапно устните на Еврих се разтрепериха и той попита едва ли не през сълзи:

— Ти сега до края на дните си ли ще ме подиграваш, че съм праведник?

Вълкодав повдигна здравото си рамо и отвърна:

— Сигурно не.

Добре би било да можеше да предвиди колко ще са тези дни. А после те с Божията помощ щяха да се разберат как да се наричат помежду си.

Пътеката нагоре наистина беше тясна, а и на места бе така заледена, че бегълците не се решиха да тръгнат на конете. Първи, повел врания жребец, вървеше Еврих. Прилепчо се извиси над главите им и отлетя да разузнае всичко ли е наред пред тях. След Еврих тръгнаха внучето и дядото, после Ниилит и Тилорн. Вълкодав подаде на Тилорн юздата на Сивчо и каза:

— Няма да мога с една ръка…

Всъщност просто искаше да върви най-отзад. До Скалата на мъглите имаше още доста път и той бе предвидил, че без битка няма да им се размине.

Мъдрецът пое повода и решително започна:

— Искам да ти кажа, Вълкодаве…

— После ще ми кажеш — прекъсна го Вълкодав. — Като отидем на гости на Еврих на палачинки.

И леко побутна учения в гърба, подканяйки го да не се тутка напразно.

Скалата се падаше отляво на пътеката, а пропастта — отдясно, и това беше добре. Добро преимущество за левичар. Да можеше само да се и намери удобно местенце някъде нагоре по склона, откъдето случайният поглед надолу те смразява. Ако не задържеше хората на Лъчезар, Еврих и останалите просто нямаше да се доберат до Портала. Нямаше да успеят. Праведността си е праведност, но каквито и да ги бе наговорил начелият са на книги арантянин, Вълкодав още не беше виждал врата, която да не може да разбие. А какво ще стане, ако някой злодей се опита да се промъкне в по-добрия свят, вкопчил се в ръката на праведен човек?… Това сигурно не знаеше дори Еврих. А когато Вълкодав не знаеше нещо със сигурност, той се чувстваше длъжен лично да провери. Като при Препятствието.

Само дето при Препятствието в последния миг все пак Винитар бе успял да им се притече на помощ. Сега никой нямаше да им помогне. Включително и витязите на Десняка. Дори и той да научи за случилото се и да ги изпрати…

Вълкодав подуши въздуха, убеди се, че скоро ще започне да се разсъмва и пое нагоре по пътеката. Върна се озъбеният Прилепчо, улови се с нокти за куртката и понечи да се мушне на топло. Това не се оказа лесно: пречеше му завързаната за тялото ръка. А Вълкодав бе свалил плаща си и го беше закачил за седлото на Сивчо.