Мария Семьонова - Вълкодав

Вълкодав попита навъсено:

— Там при вас какво, светци ли живеят?

Еврих даже се засмя:

— Не, разбира се! При нас има всичко: и битки, и кражби, и нещастна любов. Но само да се опиташ да вземеш момичето си със сила, или да довършиш съперника си… искам да кажа, ако си вътрешно готов да го сториш… някой път ще се заблудиш на две крачки от дома си и ще напуснеш света ни, без самият ти да си го разбрал. Ще се озовеш тук… — Еврих се замисли и добави: — Или някъде, където е още по-лошо.

Вълкодав изведнъж почувства обида заради земята си, която Еврих беше готов да обяви едва ли не за помийна яма, пристан за негодяите, отхвърлени от неговия свят. Тук, естествено, си имаше достатъчно гадости, но нали имаше и красота, и доброта!…

— … Е, да, арантяни също — междувременно увлечено разказваше Еврих. — И сегвани, и кой ли не още. От всичките племена! Нашите учени смятат, че в древността, когато хората грешали по-малко, светът бил единен. После Боговете на Небесната планина го разделили, за да защитят праведните. Според мен жреците на Боговете Близнаци подозираха откъде съм. Аз, наистина, не разбирам: за какво им беше нужна тайната на Портала? Те, все едно, не биха могли да преминат през него. Никой не може да бъде сигурен предварително, че ще премине. На хората от този свят рядко са им свойствени животът без грехове и чистотата на помислите…

Намери се праведник, ядосано си помисли Вълкодав. И попита:

— А самият теб ще те пуснат ли обратно? Може тука от нас да си прихванал нещо…

Младият учен разпалено отговори:

— Има много по-добри хора от мен, варварино, но аз поне не съм вършил зло и не съм проливал кръв!

След тези думи се възцари неловко мълчание. После Зуйко, притиснал се към гърба на дядо си, изхлипа сподавено.

— Дядо… Аз не те слушах… — дочу Вълкодав. Ниилит се обърна отчаяно към вянина и той се запита, изстивайки, какви грехове може да има подобно същество?… После си спомни за вярата на нейния народ. Ниилит бе допуснала мъже да видят голотата й. Обличала се беше с мъжки дрехи. Тя и сега, заради бягството на коне, беше в шалвари…

Вълкодав изведнъж люто се разгневи и на този глупав праведен свят, и на Еврих, и на Портала, неизвестните стражи на който след малко щяха да започнат хладнокръвно да отсъждат кого от бегълците да спасят и кого да оставят да загине от мечовете на Лъчезаровите бойци. Преди три години, по време на мразовитата зима в Нарлак, двамата с Майка Кендарат не ги пуснаха да пренощуват в някакво село. Както се изясни по-късно, в селото живееха членове на сектата на поклонниците на Бога на Огъня. Тези хора по най-похвален начин желаеха да бъдат чисти пред своя Бог. А кой би могъл да се закълне, че двамата странници, почукали посред нощ на вратата, не са яли риба през този ден?…

Вълкодав, естествено, не каза нищо на глас. Той разбираше, че Еврих, разсъждавайки за достойните и недостойните, имаше предвид на първо място него самия, който бе убил немалко врагове в живота си. Не че кръвта на хора като Човекоядеца или Лъчезар толкова измъчваше съвестта на вянина. Обаче бе ясно като Божи ден, че не си струва и да помисля за отиване в този добър свят. Опиташе ли да се доближи до Портала, онези може би нямаше да пропуснат и останалите. За по-сигурно.

Варох изведнъж спря коня си. Нощният вятър развя бялата брада, която някога Вълкодав бе възнамерявал да изскубне. Старецът каза:

— Вижте какво, вие, учените… Взимайте момичето и хлапака и се спасявайте в тая Хегова дупка там. Аз съм изживял своето.

До бедрото му висеше сегвански боен нож, дълъг почти три педи. Страшно оръжие. Ако добре го владееш, хич не ти трябва меч. Наистина, Вълкодав не беше видял нито веднъж стареца да се упражнява с него. Но малко ли неща не беше виждал. Той се запита: какви ли грехове може да има горкият дядо? А дори и да има нещо, нима добрите дела още не са изкупили греховете?…

— Дядо!… — изви Зуйко и така се вкопчи в плаща на Варох, че никой не би могъл да го отдели.

Прилепчо, който не обичаше снега и студа, си почиваше в пазвата на Вълкодав. Усетил напрежението между хората, той изскочи навън и с неистов крясък се замята над главите им. Конете спряха: никой не гореше от желание да тръгне напред. Може би тук наистина бе пълно с грешници. Но нито един от тях не беше свикнал да изоставя приятелите си.

— Ох, да ви вземат мътните! — каза Еврих, готов да се разплаче. — Сега какво, и аз ли да оставам да умирам с вас?…

А краят би излязъл глупав, помисли си Вълкодав. След такива мъки. След предателства на роднини, продали в робство племенницата си. След желязната клетка в подземието на Човекоядеца. След плена при жреците и загубата на синовете… Ей така безславно да загинем край стените на града, решил да си купи спокойствие с цената на нашите глави?… Още утре галирадците вероятно ще обуздаят воините на Лъчезар. Но едва ли ще могат да се гледат един друг в очите. Само че на нас вече ще ни е все едно. И Еврих, глупакът, кой знае какви ги надрънка, а сега заради глупавата си гордост ще реши да остане да умре с нас…