Мария Семьонова - Вълкодав

— Там, на брега, имаше един солвянин — каза Ниилит. — Водеха го под ръка. Такъв един широкоплещест, красив… За него ли говориш?

Синият стъклен гердан блестеше върху гърдите й.

— За него — кимна Вълкодав. — Ще му помогнете ли? Славен момък е.

От известно време му харесваше да разговаря с нея за лечителския занаят и да наблюдава как прекрасното лице се изпълва с достойнство и се съсредоточава, а между веждите се появява бръчица, което говореше за напрегната работа на ума. В такива мигове девойката му напомняше за жрица, беседваща с Божество. Беше виждал подобен израз върху лицето на Майка Кендарат. Навярно, мярна се в ума му, двете жени, старата и младата, прекрасно биха си побъбрили. И Тилорн…

Вълкодав отпусна краката си на пода и се запита струва ли си да се обува. Студено му беше по боси крака — вечерта бе паднал сняг, навън подухваше леден вятър. Но понечи ли да се пресегне към обувките, Ниилит веднага ще се хвърли да му помага. А заради болката му беше трудно да се наведе сам.

Той избра най-малката от трите злини и се надигна от миндера, решавайки да отиде до кухнята бос. Тайничко се надяваше, че там, край печката, ще е по-топло.

През това време отвън по портата се разнесе удар на тежък и нетърпелив мъжки юмрук.

Кутрето, успяло да се превърне в умен млад пес, с лай хукна през двора. Ниилит се сепна и изостави мисленото търсене на Декша. Тя погледна изплашено Вълкодав и видя в ръката му меча, мушнат в ножницата.

Входната врата на къщата хлопна: към портата тичаше Еврих. Чу се как пита какъв дявол е докарал незнайния посетител посред нощ. Вълкодав излезе след арантянина и застана в тъмнината до входа. В такъв среднощен час обикновено не ходят на гости. Освен ако не трябва да се повика баба акушерка за някоя родилка. От друга страна, разбойниците рядко тропат с юмрук по портата. Пръстите на Вълкодав по навик стиснаха ръкохватката. Ако се наложеше, все някак щеше да повали първия, нахлул в двора.

— Отваряй, Еврих, свои сме! — долетя гласът на Авдика и Вълкодав се изпълни с най-черни подозрения. Еврих повдигна гредата и я измъкна от гнездата й, портата се отвори и вътре, като водеха конете си за поводите, влязоха петима. Вълкодав обърна внимание, че конете са повече. В малкото дворче веднага стана толкова тясно, че човек не можеше да се обърне.

После вянинът видя покрай Авдика и други познати: Аптахар и Аталик. Другите двама бяха съвсем чужди, но като че ли не ги заплашваха непосредствени неприятности.

— На какво дължим тази чест, благородни сине на кунс? — с вежлив поклон се обърна Еврих към младия заложник. А той вместо отговор попита:

— Къде е Вълкодав?

— Тук съм — тихичко отвърна вянинът, излизайки от тъмнината. — Здравей, Аталик. И вие, бивши другари.

— Милостиви Храмн — промърмори Авдика, като старателно избягваше да го поглежда. Баща му само кимна намръщено. Той също гледаше встрани.

Конете изпръхтяха, душейки в тъмнината. От къщата изскочи Прилепчо и полетя да се запознае с посетителите. Аталик посочи към конете и каза:

— Тук имаме коне… Взимай хората си, Вълкодаве, и напусни града още сега.

— И защо? — попита Еврих.

— Защото до сутринта ще ви подпалят!… — с озъбване, извика Авдика. — Шайката на Лъчезар го е решила!

— Едно момиче, слугиня, ми го каза — съобщи Аталик. — Веднъж прогоних Канаон, когато той… С други думи, тя не би ме излъгала. Събрали са се доста хора и са много озлобени.

Никой в къщата на Варох още не бе легнал да спи. Старият майстор вече стоеше на вратата и се подпираше на рамото на внука си. Тилорн бе застанал до тях. Той очевидно беше заякнал, косата му бе пораснала и вече не изглеждаше неприлично къса.

Всички постепенно започнаха да осъзнават, че им предлагат да изоставят изстрадания, заработен с кръв и труд домашен уют, за да избягат неизвестно къде. В нощта, в тъмнината, в навечерието на зимата. Отнасяйки със себе си каквото успеят да вземат…

— На портите сега е Бравлин с момчетата — измънка Аптахар, като все така не поглеждаше Вълкодав в очите. — Ще ви пуснат.

— Съседите… — кашляйки, с неразбираем от внезапно връхлетялото го нещастие глас измърмори Варох. — Ще извикаме… Ще настане суматоха… Хората ще помогнат… Пък и вие, стражата…

— Ние, стражата!… — нервно повтори Авдика и се изплю. — Половината град да се хване за мечовете, само това ни е изтрябвало!

Вълкодав рече замислено:

— Ако им трябвам само аз…

— А ти си затваряй устата! — Аптахар прибави здрава ругатня, за пръв път обръщайки се директно към вянина. — Който и да се събере с вянина, може само беди да очаква от него, а в замяна единствено въшки и бълхи ще спечели! Ти им трябваш!… Може и да им трябваш, но все с някого трябва да започнат! По-добре от теб ги познавам!… Като нямаш ум, поне послушай какво те съветват умните хора! Казано ви е да се спасявате — измъквайте се, без много да мислите!…