Мария Семьонова - Вълкодав

За трети път в едно и също лято се бия на Съд на Боговете… — помисли си вянинът. — Но за първи път — за честта си. Макар че това зависи от коя страна гледаш на нещата…

Глузд Несмеянович се изправи и народът се развълнува. Започна се!…

— Болярино — обърна се кнесът към Лъчезар, — ти си от знатен род и можеш да поискаш да се смениш с някого в двубоя с този човек. Желаеш ли замяна, или предпочиташ сам да отстояваш правотата си?

Плишка и Канаон едновременно се помръднаха напред. Очевидно им се струваше, че Вълкодав е противник като за тях. Но Лъчезар отвърна:

— Моята чест е такава, че няма да пострада от докосването на един безроден човек и негодник. Аз сам ще се разплатя с него заради сестра си.

Вълкодав смаяно се запита: Нима Лъчезар дотолкова презира боговете, че Техният Съд не означава нищо за него?… После си спомни: трудно е да се мерят почитателите на сивия прах с аршина на здравия разум. Току-виж Лъчезар наистина си повярвал, че не той, а Вълкодав е искал да предаде на разбойниците „сестричката“ и я е обрекъл на смърт!

Междувременно кнесът се обърна към бившия телохранител на дъщеря си и рече:

— Ти още не си се оправил от раните, Вълкодаве. И ти имаш право да се смениш с друг боец.

Вянинът пристъпи от крак на крак и произнесе думите, които на галирадците им беше съдено да запомнят задълго:

— Ще се бия сам, господарю. И нека онзи, който не е прав, бъде покосен от собствения си меч.

Лъчезар имаше прекрасен и много скъп меч, изработен от знаменит нарлакски майстор. Оръжието беше заострено и от двете страни и бе почти два лакътя дълго. Върху стоманата си личеше клеймото на славния майстор, върху дръжката се забелязваше разноцветният отблясък на камъни, донесени от Скъпоценните планини. Вълкодав дори би могъл да каже от кое точно находище са. Меч, достоен за знатен човек. И самият кнес не би се срамувал да носи такъв на кръста си. Хубавото оръжие е най-важното нещо за воина. На Вълкодав, впрочем, му се беше случвало да вижда как истински майстори излизат срещу железен боен меч, въоръжени само с дървен, учебен, но въпреки това побеждават. Тук, разбира се, всичко беше различно. Когато воини като Вълкодав и Лъчезар излизат един срещу друг за приятелска загрявка, това е много красиво. Когато се бият на живот и смърт, също е красиво. Но и ужасяващо страшно.

Хората пазеха пълна тишина и зорко наблюдаваха, като от време на време забравяха дори да си поемат дъх. Много от тях неволно се разтреперваха. Лъчезар веднага вдигна меча с двете си ръце и скочи напред, изпълнен с желание да накаже вянина за самонадеяността му. Вълкодав отби удара, насочвайки го настрани и надолу — ръкохватката би изскочила от по-слаба длан. Лъчезар я удържа и на свой ред отби меча на вянина, насочил се към шията му. Шареното острие успя да остави само недълбока резка на рамото му.

Двамата се биеха голи до кръста, без щитове и доспехи. Така повеляваше обичаят, когато призоваваха Боговете да осъдят някого на живот или смърт. Мускулестият Лъчезар, с отлично телосложение, беше сит, силен, подвижен и гъвкав. Вълкодав още не беше свалил превръзката и дясната му ръка бе плътно пристегната към тялото. Косите му, превързани с лента, залепваха за потния му гръб. Всяка среща на мечовете предизвикваше в тялото му глуха болка, от която коленете се разтреперваха. Но Вълкодав беше правият.

… Когато Майка Кендарат се смили над „момчето“, бившия каторжник, и се зае с вразумяването му, той скоро се убеди, че хватките на кан-киро по невероятен начин се съчетават с вянските, предназначени за въоръжена ръка. Той каза това на жрицата и тя изобщо не се изненада. Хората от различните племена се различават по външен вид, но вътрешно са устроени еднакво, каза му тя. Откритието на Вълкодав не я заинтригува. Богинята Кан не одобряваше оръжията. Упоритият ученик обаче продължи да открива разни интересни неща…

Прилепчо спеше блажено, увиснал с главата надолу от дървената дръжка на щита, който жената-воин Ертан държеше. Тя предвидливо беше упоила зверчето с макова отвара, смесена с любимото му мляко. Нямаше защо да се бърка където не му е работа и да пречи на Вълкодав.

Велхинята наблюдаваше двубоя с цялото си внимание и от време на време свиваше юмруци и люто ругаеше през зъби. Краката й отказваха да стоят на едно място, на тялото й му се искаше да скочи да „помага“ на Вълкодав. След известно време тя започна да разпознава похватите, с които вянинът я надвиваше още на сала. Само че тогава те само танцуваха. Нищо повече.