Мария Семьонова - Вълкодав

Гласът му спадна. Аптахар изведнъж рязко се обърна и яростно се изсекна с два пръста.

На съседите наистина можеше да се разчита. Те не бяха изоставили Варох и внучето му след загубата на семейството им. И дори когато пристигна по гълъб знаменитото писмо на Лъчезар и из града плъзна слухът, че приютеният от майстора Вълкодав е искал да предаде владетелката на разбойниците — те не повярваха. И не допуснаха до дома на Варох възможните злосторници. А сега наместо благодарност да им стоварят такова нещастие на главите? Битка с дружината?…

Вълкодав не си направи труда да пита къде гледа кнесът и защо боляринът Серт не сложи край на злодейството. На кнеса му се бе струпала прекалено много мъка. Нямаше да е чудно, ако се бе затворил с мях вино и бе наредил никой да не го безпокои. Серт?… Откъде да знае витязът с посребрена брада дали някоя друга десетица от Лъчезаровите главорези е решила да се измъкне от прикъта? Пък те може и изобщо да не нощуват в крепостта. Не му беше работа да ги брои и да следи какво правят. Сега, когато Лъчезар вече го нямаше, Серт несъмнено щеше да се справи с неговите младоци. Но това не беше работа за един ден. Така че… Да отговорят на силата със сила? Може би.

Сърцето на Вълкодав се сви болезнено, когато Ниилит започна объркано да се мята из къщата, превръщайки се от изпълнена с достойнство млада стопанка в изплашена до смърт девойка. Тя хващаше ту един предмет, ту друг, без да е наясно какво трябва да вземе за из път и какво не. Стори й се, че най-необходимият предмет е същата онази лъжица, покрита с блестящ метал. Ниилит я взе от кухнята и повече не я пусна.

Еврих, на когото, очевидно, не за първи път му се налагаше да се измъква от някъде, делово сгъваше топлата си дреха и одеялото. Оказа се, че е успял да си купи здрава кожена торба. И първото, което сложи в нея, беше вързоп меки, на места изцапани с кафеникави петна книги. Вълкодав забеляза, че нещастието не го беше поразило толкова жестоко, колкото останалите. Еврих сякаш възнамеряваше след напускането на гостоприемната къща да се пресели в друга, не по-малко щедра и топла.

Старият Варох с треперещи ръце преместваше в работилницата недовършените колчани и ножници и изобщо не можеше да съобрази какво да прави с тях. Притихналият Зуйко вървеше по петите на дядо си, а песът се мотаеше из краката на всички и жално скимтеше.

Самият Вълкодав нямаше багаж за събиране. Полупразната торба за през рамото, която бе донесъл със сала, така и си лежеше още неотворена. Само да се облече и…

— Донесох ти ризница — каза Аталик. Вълкодав едва не отбеляза в отговор, че за три месеца момчето е станало мъж. Но се въздържа. С мъжете трябва да се разговаря и постъпва така, както е достойно за тяхното мъжество. И това е всичко.

Той някак успя да провре болната си ръка в ръкава на ризницата и вече над бронята я привърза към тялото си. Ризницата беше сегванска, съвсем не от тези, които му се харесваха. Обаче на харизан кон, както се знае, зъбите не се гледат. Вълкодав закрепи меча на гърба си и се зачуди къде ще се дянат, ако Бравлин наистина ги пусне през градските порти. И още за това кой друг освен него ще успее да се справи с неговия лък. Виж, ако беше самострел…

Хората на Аталик бяха довели със себе си два коня. Ниилит се настани зад гърба на Тилорн, Зуйко седна при дядо си. Къщата, родната къща непоколебимо си отиваше в миналото, сякаш бе пристан, напуснат от кораба.

Вечерта Ниилит беше обещала да отведе Вълкодав в зимника и да му покаже как дървените рафтове, които той изглаждаше през лятото, са се запълнили с гърнета и каци със зимнина…

Авдика изтича при съседите, разбуди ги и им обясни какво има да става. Отначало те възмутено искаха да изправят целия свят против дружината на Лъчезар. После — да скрият при себе си Варох и останалите, докато всичко се успокои. И накрая — да наглеждат работилницата, останала без стопанина си. Колкото повече осъзнаваха, че ще им се наложи да си имат работа с воините от дружината, всеки от които с голи ръце би разхвърлял десетина обикновени граждани, въоръжени с топори и вили, толкова по-бързо се топеше решимостта им — като сняг, хвърлен в огъня. Не беше по силите им да се разправят с такива. Тези ще те изпепелят, няма и костица да оставят.

Вълкодав слушаше мълчаливо разчорлените сънени мъже и си мислеше, че самият той, ако беше на тяхно място, сигурно би се държал по друг начин. Вероятно би загинал, но злодеите щяха да изгонят достойните хора от града само през трупа му. Защото да отстъпиш пред злото — това означава да увеличиш неправдата в света и да спомогнеш Светлите Богове още повече да се отвратят от него. Защо изобщо ти е да живееш, щом позволяваш да сторят зло на собствените ти съседи?…