Мария Семьонова - Право на двубой

— А като залог на изреченото сега обещание — с мъртвешко спокойствие подкрепи момъка бащата, — ще провесим одраните кожи на злосторниците в началото на водещите насам пътеки. С радост ще загина заради отмъщението… Да побързаме! Те не са се отдалечили още!

Вилините одобрително засвистяха. Развълнуваните симурани захлопаха с криле и нададоха накъсан лаещ грак — сякаш орли се опитваха да джавкат или кучета да наподобяват крясъка на орлите…

Вождът запази мълчание, косо озъртайки се ту към разгневените братя, ту към осакатената сестра. Той, почитаният със званието Баща на мъжете, трябваше да поеме бремето на страшното решение за кървава разплата и неизбежната след това вражда с Безкрилите хора.

— Владетелю — тихо каза Вълкодав. Държеше костен гребен с къси зъбци, кътан в пояса, а със свободната ръка бавно разхлабваше връзките на плитките си. — Край прага на твоите планини живеят добри люде, те по никой начин не са виновни за случилото се нещастие. Даже тъй ще ти река, Баща на мъжете — солвяните и сегваните, които почитат Правдата, на драго сърце сами биха изловили мерзавците, за да ги накажат и възстановят справедливостта!

Досега Еврих само веднъж или дваж бе чувал вянинът да говори толкова дълго и с чувство в гласа. Иначе — с клещи да му вадиш думите от устата. Само в изключителни случаи ставаше толкова красноречив. И после си траеше по две седмици. Арантянинът пристъпи крачка напред.

— Така е, владетелю! — каза той високо. — Миналата нощ ни подслони един горски човек, пчелар, сегванин по племе, на име Бранох. И той ни сподели, че от минаващи злодеи пострадал негов съсед. Може да са същите чужденци, кой знае? Бива ли мирните хора да плащат за черните им дела?

За Асгвайр, чиито очи блясваха при думата „наемници“, граматикът благоразумно се постара даже и да не помисля.

— Защо тогава вашите добри и мирни хора не са озаптили тия чакали?… — викна рижият. — Който не възпира злото, му позволява да вилнее!

— Братът на Крилатите желае да предпази живущите заедно с него в равнината от несправедливо наказание — изрече вождът. — Намирам го за достойно. Аз знам, че всяко племе има своя Правда. Знам също, че ни една от тях не повелява да оставяме злото ненаказано…

— Свети слова мълви Бащата на мъжете — тържествено кимна Вълкодав. Решеше косите си, дълга посивяваща грива легна на раменете и гърба му, покривайки плешките. Еврих изведнъж се сети какво значи това. Вянските воини правеха така… Сърцето му се сви, като си представи какво си е наумил другарят му.

— Нашата Правда не признава жал за душегубци — продължи Вълкодав. — И тя повелява злодеят да понесе възмездие от рода си. С вашата сестра се погавриха изроди без племе. Но те са човеци. И аз съм човек. Ти ме наричаш ваш Брат, ала съм роден Безкрил. Затова аз ще заловя насилниците, така че да не избухне вражда между вас и живущите в полите на планината ви, които не са възпрели злодеите навреме.

Вилините се смълчаха, гледаха вянина. Еврих предаде момичето на жениха и бащата, като полугласно подхвърли на спътника си:

— С теб съм, Вълкодав.

— Не — отказа вянинът. — Оставаш тук.

Беше обучавал Еврих да се брани, докато се подготвяха за пътешествието, ала от арантянина бе станал воин, колкото от Вълкодав — книжник. Тоест, би се опънал на кръчмарски побойници, ала срещу опитни наемници не би изтраял и минута. Не беше шега работа. Вълкодав знаеше на какво отива и не си правеше илюзии. Всичко става. Утеши се с мисълта, че и двамата еднакво добре познаваха пътя, както и какво трябва да се направи, когато поне един от тях достигнеше целта…

— Ти си лечител — добави Вълкодав. — Помогни на девойчето.

Еврих се озърна към девойката, намръщи се и кимна. Вянинът вече не гледаше към него.

— Твоите сестри и братя веднъж вече ми запазиха живота — обърна се към вожда Вълкодав. — Нехората трябва да платят за това, че са опозорили хората пред вас. Разреши ми да изискам от тях да си платят, Баща на мъжете.

Вождът се взря в очите на вянина и бавно склони глава:

— Как да ти дадем рамо, Брате?

— Прати някого от синовете си да проследи мерзавците — отвърна Вълкодав. — Ти знаеш кого да избереш, някой достатъчно хладнокръвен, дето не ще се поддаде на изкушението да отмъсти, не ще се подстави напразно под стрела…

— Сам ще го сторя — прекъсна го вождът.

Вълкодав превърза чело с ленена тъкан, за да не му пречат косите да вижда, и тя тутакси се напои с кръв от одраното слепоочие. Приближи се към насилената вила и приклекна до нея.