Мария Семьонова - Право на двубой

Това била белята. През онази далечна година младите мъже, на които им се полага да не припарват близо до бостаните, все пак се промъкнали да оплакнат очите си в красотата женска. Неприличното дело разсърдило справедливия Бог на Бурите и той взел да трупа над виновните глави тежки черни облаци, предупредил ги, значи, не размахал веднага с гняв златната си секира. Ала момците не се усетили, а почнали да се кикотят, излезли от бурените и почнали да гонят момите, захванали лукави игри с тях… такава наглост Богът не успял да изтърпи! И екнал страшен гръм, втурнал се през поля и ливади вихър-чудовище!

Но тогава от горската поляна, от най-далечния бостан, надигнал гласа си смелият Пес. Хукнал с отчаян лай право срещу Божия вихър, застанал на пътя му — няма да те пусна! Докато съм жив, не давам да се случи нещо лошо на стопаните ми!

И разбрал Господарят на Бурите, че няма как да накаже блудодейците, ако първо не порази невинния и безгрешен пазач. Тогава отстъпил гневният Бог, признал куража и предаността на четириногото. Задоволил се само да изгори с праведните си мълнии храстите, където палавите момци скрили дрехите си, на пепел и въглени ги направил. Наложило им се да тичат към селото както майка ги е родила, а студен ситен град и дъжд ги шибали къде сварят. Така брали срам и станали за присмех и жлъчни задявки.

А Песът, опълчил се на Божия гняв, бил възнаграден от Гръмовержеца. Приближил го към Себе си, дал му криле да лети и го нарекъл Симуран. Хвъркатото куче започнало да се рее над Земята, всред Небето, и да възнася в светлия ефир молитвите и молбите на достойните люде. И вярвали хората, че ако през ранна пролет Симуран разпери криле над някоя нива, щедра реколта ще даде тя, многократно ще въздаде на онзи, който се грижи за нея и я обича. Пак същият Симуран съпровождал отлетелите от телата си души, като помагал да преминат Звездния мост и онези, които вършели приживе не само добро.

„Не викай, че е станала беда — повтаряше баба вековната вянска мъдрост, — преди да си видял мъртъв симуран…“

През пролетните нощи жените от клана разплитали и пускали дългите си коси, разкопчавали черупчестите гривни, които придържали около китките им широките, сякаш летящи ръкави, сетне се хващали на свещено хоро под ясната луна. Молитвеният танц се играел по-скоро с душа, отколкото телом. Жените повиквали своите далечни посестрими — вилите, Девиците-Птици, дето долитат от планините на равнината, подкарали стада пухкави дъждоносни облачета над човешките посеви, за да издоят над нивите благодатната влага… Надарените пък със светло зрение моми понякога съзирали вилите високо над земята — прекрасни дребнички ездачки върху гърбовете на хвъркати зверове. Вилите имат власт да възпрат градушка, да освежат сух зной с топъл дъжд. И само бурите и вихрушките не им се подчиняват, защото чрез тях пред хората се явява самият Бог на Бурите.

„И още да знаеш — казваше баба, — вилите нивга не идват зимъс, защото по това време Светлите Богове се оттеглят да си почиват на Острова на Живота, а откъм Железните планини в нашия свят се носи диханието на Морана, Смъртта…“

Девиците-Птици се оказаха точно каквито ги описваше баба…

Злосторниците бяха същите, каквито на Вълкодав бе дадено да ги разгледа в спомена на вилата. Само че сега лицата им не бяха изкривени от похот и желание да нараняват с безнаказаността на палачи. Просто шестима мъже. Силни, здрави. За незнаещо око дори юначни, красавци. Но Вълкодав не би съумял да ги види като хубавци, даже да се насилеше. За него бяха черни и грозни. Седяха около гаснещия огън, на който си готвеха храна. И нещо ги веселеше, смееха се заразително, до сълзи. Не бързаха да продължават пътя си на юг. Изглежда, изобщо за никъде не бързаха. Вълкодав дочу название на град — Тин-Вилена. И нещо за някакъв наставник, способен да възпита воините непобедими. Нямаше време да се вслушва повече.

Наемниците се бяха разположили на уютна слънчева полянка, защитена със скали от студения вятър, повял откъм близките снегове. Вълкодав се изкачи до тях по дълбока пукнатина в склона. Захвана се за ръба на полянката, набра се и се изправи в цял ръст, без да се крие. И веднага тръгна към огъня. Злосторниците не го бяха чули да пълзи по процепа, забелязаха го едва когато пое към тях. Имаше да върви двайсетина крачки.

След цялото това катерене и тичане по стръмнините друг би се уморил до омекване и треперене в коленете, но Вълкодав не усещаше нито капка изтощение. Навярно после умората щеше да го затисне, връщайки си тъпкано за това, че я е пренебрегвал. Ала сега чувстваше тялото си единствено страховито подгрято и готово за битка.