Мария Семьонова - Право на двубой

Здесь есть возможность читать онлайн «Мария Семьонова - Право на двубой» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Право на двубой: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Право на двубой»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

В продължението на много успешният и филмиран роман „Вълкодав“, Вълкодав и Еврих поемат на пътешествие из Долната земя, за да открият изгубения кораб на Тилорн. По пътя те преодоляват много изпитания, печелят приятели и спасяват животи. Неведоми са пътищата на съдбата, които винаги водят до неочаквани места и до неочаквани прозрения. Скоро пътуването се превръща в низ от приключения, които намират своя малко тъжен и все пак логичен завършек. Вянинът и граматикът се разделят, за да изпълнят своето предназначение. Но кой знае — може би животът ще ги срещне отново.
Мария Семьонова е автор на множество романи и създател на жанра „руско фентъзи“. Обявена е за най-добър писател в Европа на Еврокон 2008. Филмът по книгата „Вълкодав“ спечели одобрението на зрители от много европейски страни.

Право на двубой — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Право на двубой», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Шестимата се озърнаха, видяха го и дружно зацвилиха от смях. Така става на края на голяма веселба — всичко предизвиква кикот, пръст да покажеш, сякаш голяма шега си направил, всички падат и хълцат, ха-ха-ха…

— Я, още един мераклия довтаса!

— Уха, братлета, ама да не би вянин да ни е добре дошъл!

— Само такъв ни липсваше…

Вълкодав крачеше мълком. Главатарят, когото веднага безпогрешно определи, беше солвянин. Як здравеняк с широко лице, рижаворуса брадица и коса със същия цвят, се извърна наполовина и с безметежни светлосини очи косо следеше приближаващия се непознат. Погледът на главатаря беше измамно разсеян и наивен, сякаш на пеленаче. Когато срещнеш такива очи, винаги ти се струва, че са устремени в мечтания, че не гледат теб, а през теб или съвсем покрай. И виждат там нещо достъпно само за тях, цял неведом свят може би.

Сигурно някои се хващат на това. Подлъгват се по вида на солвянина, който приличаше на добродушен богатир от преданията, нещо като питомен мечок. Май жените харесват такива като него. Но Вълкодав знаеше като какъв бе отразен този юнак в зениците на момичето, запратено първо от него, красавеца, в бездната от болка, ужас и унижение.

Водачите на воини никога не са глупави. И този солвянин не беше такъв. Той, разбира се, тутакси съобрази, че неканеният пришълец не се е отбил към огъня им случайно. Пък и Вълкодав не криеше намеренията си. Вървеше по начин, по който обикновено никой не се приближава към приятели. А освен това водачите на воини притежават достатъчно предпазливост и предвидливост. Затова главатарят не посегна към оръжието си, остави го да кротува в ножницата, вместо това за всеки случай извика към непознатия:

— При нас ли идваш, добри момко, или покрай нас нозете те носят?

Вълкодав спря на десет крачки от забравилите за смях мъже. Без да промълви и дума, протегна ръка напред и полъх на вятъра разклати вкоравената от кръв бяла вълнена тъкан. Дали насилниците познаха или не парчето от наметало, но сутрешната им „забава“ бе още твърде прясна, за да я забравят. Едни веднага си спомниха какво са свършили, други с малко закъснение и с малко усилие. Ала и едните, и другите бяха от онзи сой хора, които не държат в паметта си образите на чуждо страдание.

Свободната ръка на Вълкодав без припряност се пресегна зад рамото, дланта спокойно легна върху сребърната дръжка и мечът с тихо съскане изпълзя от кожената си бърлога. Две и кусур години тази ръка бе свикнала да вади оръжието гладко, понякога само за да не забрави как се прави.

— Е, вянино, май ни се сърдиш, задето не сме ти пуснали и на теб момичето, а? — изръмжа главатарят.

Вълкодав не откликна на оскърблението, макар тези слова да бяха едва ли не най-лошото нещо, което може да чуе за себе си мъж от неговото племе. Той пусна парцалчето да падне и сключи двете си длани на дръжката на меча. После отново тръгна напред. Нито бързо, нито бавно, с едно безмълвно послание: скачай и се отбранявай, ако не искаш да те посека седнал.

Беше повече от ясен.

Шестимата рипнаха като един и сграбчиха с ругатни чирените на ножовете си. Забави се само един млад, очевидно неопитен момък, галирадски солвянин.

— Млък! — кресна главатарят и прекъсна врявата на хората си. — Сам ще се оправя!

Изтегли дълъг, добре изкован меч, върху чието острие се мярна познато клеймо на майстора-оръжейник. Откачи от колана празната ножница и я метна настрани. Водачът затова е водач, за да защитава четата си и пръв да посреща всяка заплаха. Вълкодав, впрочем, заподозря, че наемникът е успял обстойно да оцени великолепното древно острие, лъщящо в ръцете му. И комай възнамеряваше да си го спечели.

— Трупам такива като теб на купчини!… — озъби се той в лицето на Вълкодав.

Вянинът не отвърна. Не обичаше да напада пръв. Освен всичко друго, първият нападнал ще не ще разкрива своя обичай да върти меча, показва силните и слабите си страни, дава на съперника предимство…

Стига съперникът да е достатъчно вещ, за да се възползва от това предимство.

— Я ми ела, гнидо вянска…!

Главатарят на наемниците се устреми напред. Не беше вещ. Всезнайко — да, навярно. Опитен — несъмнено. Иначе хората не биха го следвали, не биха му се подчинявали. Но не бе майстор, в никакъв случай. Най-много свестен занаятчия във воинско изкуство. Дори само заради това, че във всеки меч, даже в калпавите, живее мяра божествен Огън. А тя никога не ще се покорява с охота на някой злодей, не ще му даде да стане истински вещ… Не, Вълкодав не си помисли всичко това така подредено. Изобщо не помисли. За нищо. Не изпита и чувства. Нито ненавист, нито презрение, нито гняв. Всички чувства и дълги мисли бяха останали на каменната площадка в подножието на Канарата на Прекършените криле. Сега усещаше само свеж студен повей от снега наблизо, слънчевата топлина, миризмите на млади треви и горчивия вкус на пушека от главните в огъня. Безбрежната жива вселена предаваше на своята мъничка частица хилядолетното спокойствие на морета и планини, чистотата на бистрия въздух и безгрижието на небесата. А тези тук бяха чужди тела, подобни на узрял цирей. Намеренията им се появиха пред вътрешния му взор като езици и стрели от червеникава светлина. Тези хора сееха зло, което следваше да бъде пресечено. Пресечено заедно с нишките на живота им. Толкова е просто. Да станеш пръст на Господарката на Съдбите, Нейно справедливо оръдие. Какво общо има с всичко това гневът? Или такава дреболия, като страха за своя живот?…

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Право на двубой»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Право на двубой» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Право на двубой»

Обсуждение, отзывы о книге «Право на двубой» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x