Мария Семьонова - Право на двубой

Как би постъпила с тези хора ти, Майко Кендарат?… Нима би опитала да им говориш с надеждата, че ще осъзнаят колко лошо си пилеят живота? И ще поискат да го променят?… Нима би преценила, че все пак заслужават да живеят?… След това, което са сторили на безпомощната Девица-Птица?…

Вълкодав отиде в неотъпкания край на поляната, където щателно избърса оръжието със стиска чиста трева, после подсуши острието с парцал. От дръжката до върха по стоманата струяха, преплитаха се и играеха космати слънчица на неповторимата вътрешна шарка. Този меч струваше повече от тежестта си в злато, той сам премина към Вълкодав по време на бой, като заряза предишния си собственик, един разбойник, който без право носеше благородното острие. И обеща, явявайки се в съня на Вълкодав, че не ще го изостави, докато бъде достоен да го притежава…

Е, какво, Слънчев пламък? — мислено рече вянинът на меча си. — Не си ли решил да ме напуснеш вече?…

Кръсти оръжието си съвсем наскоро, името изникна само, докато живееше в Бяла вода и вече се канеше да тръгва насам. Една сутрин отвори очи и вече знаеше как се казва мечът. Не помнеше да е имал съновидения, но навярно оръжието само бе нашепнало името си. Значи вече напълно му се доверява и дава знак, че дълго ще му служи. Би било много долно след такъв жест да го оскърби в самото начало на дългото странство. Да. Ако би могъл отново да изживее днешния ден, Вълкодав не би променил нито една своя постъпка. Нито една…

Той прибра Слънчев пламък в ножницата, вързана зад дясното рамо, и пое към скалите. Имаше още двама живи злосторници.

Първият беглец, хлапак на възрастта на Асгвайр, нямаше дори свястно наболи мустаци. Вледеняващият начин, по който вянинът се разправи с непобедимия му кумир, врелия и кипял главатар, потресе момъка до мокро петно на панталоните. Беше избягал надалеко. През зрението на Бащата на мъжете Вълкодав видя наемника сгърчен сред равнодушни морени, на самия край на необхватен, висок стотици разтега гол каменист сипей. Стената на Великаните — така наричаха този склон. Ужасът бе натикал младока в капан, от който пътят към свободата лежеше единствено през окървавената полянка. Беглецът не намираше кураж да се върне. Сигурно щеше да седи там целия ден, да трепери и да се надява, че вянинът няма да го открие. Вълкодав реши да го остави засега и първо да се заеме с втория, още повече, че бе по-близо.

Вторият бе преодолял уплахата си на малко повече от една стрела разстояние от мястото на схватката. Изглежда, беше се досетил, че след като боят е почнал толкоз странно и страшно, надали ще завърши с победа на наемниците. Но защо тогава бе спрял да се отдалечава? Може би си правеше сметка да се спотаи, а после да се върне и да ограби мъртъвците. Бащата на мъжете и Вълкодав го съзряха почти едновременно сред шипков гъсталак, където имаше удобна скална издатина. Набитият солвянин си го бе харесал за укритие и сега лежеше по корем и дебнеше преследвача си със зареден самострел — я го докопай такъв!…

Вянинът обаче смяташе, че може да го докопа по трийсет и три различни начина. Да заобиколи незабележимо пусията и да скочи отгоре върху плещите на стрелеца. Да се промъкне странично и да му стовари градушка от камъни, докато онзи не напусне укритието си. Да пропълзи…

Вълкодав тръгна към шипките, без да се крие и да криволичи. Да те видя що за стрелец си, момко. И колко бързо можеш да презареждаш — самострелите имат мъчна тетива, запъва се трудно, особено натясно. А наемникът бе натясно — навред около него стърчаха бодили, че и бе легнал. Вълкодав познаваше случаи, при които някои стрелци в същата обстановка хвърляха оръжието и, поразени от страха, се втурваха да бягат. Има откъде да бликне страх, след като онзи, в когото се прицелваш, спокойно върви към теб. И те гледа право в очите.

Вълкодав бе нащрек, готов да се отмести светкавично от пътя на стрелата, ала не му се наложи. Прилепчо се намеси и оплеска намисленото. Изникна като сянка, черно петънце, което безшумно се плъзна покрай рамото на вянина, стрелна се напред и изчезна в храстите. Къдравата зеленина на шипката отдалеч мязаше на грамадна буца малахит, но ловкият Прилепчо лесно намери пролуки и дори простор да лети между бодливите стебла. Какво стана там, Вълкодав можеше само да гадае. Чу се вик, изсвистя тетива, но стрелата свирна далеч встрани. Наемникът рипна като попарен и хукна навън. Шипката се вкопчваше в кожата и дрехите му и той си пробиваше път с трясък и вопли. Едва се измъкна от оплелите го ластари и продължи да тича, като се озърташе и трескаво размахваше ръце. Прилепчо хвърчеше подире му със заплашителен писък — аха-аха да го захапе за врата…