Мария Семьонова - Право на двубой

— Прости ми, малка сестрице — зашепна й, похлупвайки дланите й със своите. — Покажи ми онези, които те оскърбиха.

Бе му известно, че така ще я върне към скорошната мъка, ала нямаше друг изход. Вилата потръпна с цялото си крехко тяло, напрегна се, всички забелязаха какво й коства… и вянинът видя насилниците в ума си…

Вилите общуваха помежду си и с посветените в техния начин не така, както общуват хората от равнините. Те се докосват с умовете си, преплитат съзнанията си, подобно на Тилорн и Ниилит. А чуруликането, което чува страничното ухо, само им помага да подредят предаваната на другия мисъл, така че да потече тя надлежно и разбираемо…

… Вълкодав ги видя. Толкова отчетливо, все едно сам стоеше на колене в тревата, напразно опитвайки се да помогне на смъртно ранения си симуран. Само че злодеите не бяха седмина, както Вълкодав очакваше. Бяха осем. И осмият… вянинът простена наум. Осмият беше не кой да е друг, а Асгвайр, синът на честния събирач на див мед, сегванина Бранох.

Глупавото момче все пак бе избягало от дома си и по известната само нему пътека бе настигнало скитащата банда. Успял бе и да ги убеди да го приемат за спътник. Бе извадил обаче лош късмет… Вълкодав се намръщи, чувствайки студенина в гърдите… а после му олекна. Нишката на споделения спомен на вилата се разплете нататък. Асгвайр все пак се опитал да се застъпи за девойката. Не е посрамил рода човешки. На страната на пленницата рипнал още един момък, и той сегванин, ала от друго коляно, от бреговчаните. Лицето му се стори смътно познато на Вълкодав, но нямаше време да се рови из паметта си… И какво са им сторили за опърничавостта? Вилата не знаеше. Сигурно са ги убили, имало е жестока схватка.

Неколцина симурани вече се засилваха да излитат със скок и с мощните си криле да заведат своите господари до злощастната полянка. Защото всички вилини видяха същото, което попи с ума си и Вълкодав. Та дори Еврих озадачено се мръщеше и бърчеше напрегнато чело, уловил откъслеци от споделеното.

Шест мутри, белязани с печат на похот и жестокост, преминаха пред вътрешния взор на вянина като кратък изблик на страдание. Обезсилена, младата вила склопи очи, по бузите й пак шурнаха сълзи и нови гърчове я разтърсиха.

Те повече никому не ще причинят зло, малка сестрице, мълком обеща вянинът. Докосна нежната й, загрозена от синини бузка и за кратко задържа ръка. Те повече никому не ще причинят зло.

Вълкодав не виждаше Бащата на мъжете, който се рееше нейде в студената синева над главата му, пък и не се стараеше да го види. Когато поискат, вилите умеят великолепно да се прикриват и да остават незрими. Сигурно крилатият вожд в този миг се криеше в лъчите на слънцето, като летеше достатъчно високо, за да не хвърля сянка. А може би е кацнал на каменния връх и се е слял със сивкавокафеникавите скали, облечени в леки като дим снежни наметала… Очите на Вълкодав не съзираха вожда, ала умът му усещаше допира на неговата воля. Бащата на мъжете без усилие беше издирил извършителите на безчинството. И сега водеше вянина към тях. Водеше го безпогрешно, по най-късия път. Вълкодав, макар да му се налагаше почти през цялото време да се катери по стръмното, се движеше бързо. Когато бе на деветнайсет, му се случи симурани да го издигнат във въздуха. Тогава току-що беше напуснал каторжните подземия, беше лек, само жили, кожа и кости, ала въпреки това едва двойка хвъркати зверове съумяха да го откъснат от земята. Тежестта на възрастен мъж те не можеха да издържат.

Бабата бе разказвала на малкия си внук, че най-първият симуран се появил на бял свят като обикновено куче. Верният пес предано вардил тучни ниви и благодатни градини, пропъждал със звънък лай обратно в гората елени и глигани, полакомили се за зеле и ряпа. Само едно обаче не било наред с това куче — не получавал бдителният страж други награди от хората, освен ругатни и небрежни ритници, защото рошавото псе все се навирало под краката, тикайки ласкавото си носле, пък и миришело лошо…

„Онези хора не били вяни — поучаваше бабата момченцето. — А дори и вяни да са били, не от нашия род!“

Което и да било това племе, една пролет то докарало белята до неразумните си глави. Защото какво са завещали предците? Ряпа се сее, казвали, само от жени, при това голи, за да могат да споделят с Майката Земя детеродната си сила. Защото, ако не дадеш в замяна, нищо няма да получиш, от прастари времена се знае това, нима инак бива да се надяваш на семена и плодове?…