Мария Семьонова - Право на двубой

Еврих пък в този момент за пореден път изпита огорчението, че варваринът все пак е безкрайно далеч от разбирането на висшата поезия.

Точно в този момент Вълкодав наистина бе много далеч от поезия, както и от записаните бръщолевения на отдавна умрял умник. Защото тъкмо тогава Прилепчо, който мирно дремуцаше, вкопчен в направеното нарочно за него клупче от корава кожа към ножницата на меча, изведнъж се пробуди и тревожно засъска, след което се покатери по рамото на Вълкодав и се изстреля нагоре във въздуха!

Зверчето обичаше да спи денем, ала животът му с Вълкодав го беше научил да действа, когато е необходимо, без оглед на тъмнина или светлина.

Вянинът проследи с очи стремително възнасящото се черно петънце… и зоркият му поглед различи движение високо горе, досами ръба на стръмнината. Вълкодав напрегна очи. Към пропастта бавно, с мъчителни конвулсии пълзеше човек. Появи се глава, провиснаха дълги коси, тънки ръце трепереха от напрежение, вкопчвайки се в скалата. Сега ще последва последното усилие и…

Еврих стреснато отскочи встрани, когато Вълкодав мълком се освободи от торбата си и се втурна презглава през площадката. Младият арантянин съобрази какво става едва когато отгоре, премятайки се във въздуха покрай ръждивосивата скала, прелетя човешко тяло. Изглеждаше крехко и леко… но надали щеше да се плъзне като птица без опасност за себе си. Вик на изненада и уплаха замръзна в гърлото на граматика.

Вълкодав имаше чувството, че тялото пада много бавно, сякаш е пухче. Не се учуди. Времето винаги сякаш забавяше течението си, когато той концентрираше цялото си същество да реагира бързо. Затова успя да притича дотам, където клетникът щеше да потроши костите си върху коравия камък. Вдигна ръце да пресрещне падащия… забеляза, че е жена… че дрехата е разкъсана, че е изцапана с кръв… че лицето е обезобразено от побой. Затворени клепачи, прехапана долна устна…

Щом докосна дланите на Вълкодав, тялото престана да бъде безтегловно. Удари спасителя си със страшна сила, събори го и го прекатури. Вянинът успя да си помисли, че все пак е омекотил смъртоносното падане на непознатата.

После главата му се срещна с издатина в камъка и светът наоколо потъмня и оглуша.

Каквито и да ги е разправял онзи достопочтен Салегрин, хората нямат крила; нито сега, нито преди са имали…

Първото, което долови възвръщащото се съзнание на Вълкодав, беше жално хленчене, плач. Прилепчо?… Не, не е Прилепчо. Нещо твърдо подпираше лявото слепоочие на вянина, тъкмо там бе свила гнезденце гадна болка със зъби на бобър. Вълкодав отмести леко глава и отвори очи. Лежеше възнак и виждаше остро каменно ребро, белязано с дълга неравна ивица кръв. Досети се, че Неканената Гостенка за пореден път е подминала душата му, не я е улучила с половин нокът.

Вълкодав се надигна на лакти и се озърна по посока на плача.

Еврих седеше, подпрял гръб на отвесната скала, и утешаваше в прегръдката си съществото, спасено благодарение на чудодейната милост на Боговете и намесата на Вълкодав. Младият арантянин обърна лице към вянина, а в очите му се четеше ужас, сякаш виждаше отвъдното. Ала щом „дивакът“ се размърда, изразът на Еврих се смени с неописуемо облекчение. Вълкодав се изправи и се приближи, предпазливо опипвайки кървящата резка на слепоочието си. Парче кожа с коса висеше над зверски ожуленото о̀ камъка.

На коленете на Еврих лежеше наглед току-що съзряло момиче с изящна и крехка снага, която сякаш притежаваше леките кости на птиче. Парцали вместо дрехи, грозни синини по голата плът… Навярно още живееше и доволно се оригваше онова похотливо говедо, по погрешка оформено от Боговете в човек. Мъж.

Еврих комай беше успял да убеди клетата самоубийца, че е попаднала при приятели. Тя вече не се дърпаше от ръцете му, тъкмо обратното — вкопчваше се със слаби, съвсем детински пръстчета в ленения ръкав на граматика и ридаеше безутешно, опитвайки се да говори. Беше непозната, странна свирукаща реч. Ако можеше да се приеме за реч де, може би девойката просто хълцаше. Еврих не разпозна нито една дума.

— Приказвах й на всички познати ми езици — тихо промълви той. — Нищо не разбира, горката. Ето, само чурулика като синигер.

Вянинът не отвърна и се отпусна редом до тях на колене. Хвана девойката за ръка, стисна клепачи… И, изумявайки спътника си, започна да издава същите звуци, по-уместни да излитат от гърло на птица.

Момичето трепна силно, отвори с мъка подутите от побоя очи и отговори — порой от свирукане и цъкане, прекъсвано от сълзи. Трепереше като от жесток студ. Еврих със закъснение смъкна топлото си наметало и покри раменете й. Крадешком наблюдаваше другаря си и това, което виждаше, го плашеше все повече и повече. Обикновено лицето на Вълкодав не бе по-изразително от някой боров пън. И когато такова лице изведнъж стане неприкрито заканително, студено и убийствено, наистина буди страх… И означава само едно — че нечии часове са преброени, и то преброени хладнокръвно, необратимо и безпощадно.