Мария Семьонова - Право на двубой

Вълкодав изръмжа нещо под нос, седна на земята и зарови в торбата си, наглед сляп за прелестите наоколо. Еврих присви с укор очи към дивака. Трудно можеше да разбере човек, който остава равнодушен към такива чудеса, пир за зрението, благоговение за душата, скъпоценности на Божия свят. Според арантянина всеки, зърнал покритите със снегове каменни грамади, би трябвало да онемее и да се прехласне от гледката, да забрави всичко дребно и низко, да възвиси душата си и да я пречисти… да се замисли за великото и вечното!… Стига тази негова душа наистина да не е осакатена откъм фините възприятия на прекрасното.

Само да знаеше ти, умнико, какво става в тези планини, мислеше си през това време Вълкодав. Там, на юг, където ги наричат Скъпоценни заради рудните жили, богати на благородни камъни и изпуснати на повърхността сигурно поради недоглеждане от страна на Боговете — там да знаеше какво става!… Ако някой би запитал Вълкодав какво му е мнението за планините, вянинът би казал, че няма на света по-гадно място от тях. Имаше солидни причини да смята така. Той не бе разправял на Еврих за седемте години каторга в недрата на планините, тези страшни седем вечности. Най-кошмарното място в целия населен свят. Хич не обичаше да разправя надълго и нашироко за себе си. Не мислеше, че има с какво да се хвали…

А ученият арантянин изведнъж вдигна ръце и тържествено издекламира:

Изисканите слова имаха за цел да просветят разума на грубия дивак, понеже Еврих не бе загубил надежда да повлияе върху варварина. Вълкодав не си даде труда да му съобщи, че би могъл наизуст да продължи цитираната класическа поема до края. Бе я запомнил в дълбокия тъмен рудник, защото все си я бърбореше човекът, с когото бе прикован към лоста на помпата за отводняване на мините. Как да не я научиш…

Да, Вълкодав би могъл да продължи поемата. Вместо това стегна ремъците на торбата си, метна я на гърба си, изправи се и мрачно покани граматика:

— Хайде да вървим!

— Знаеш ли, приятелю Вълкодав, защо така я наричат? — попита Еврих.

Пътеката, по която на места им се наложи да пълзят на четири крака, ги изведе на поредното било на поредната стръмнина, подпираща следващата. Озоваха се на неголяма площадка, наоколо растяха великолепни елхи, а нагоре отстрани се извисяваше камара чугуненосиви канари, само тук-таме украсени от петна зеленина, както и жълти или червени точки по цъфнали храсталаци. Към самата площадка склонът се спускаше почти отвесно и напомняше полирана от дъждове и ветрове стена с тъмна лъскава повърхност. По същия начин лъщи неподвластен на ръжда старинен метал.

Еврих пак кимна към сякаш патинирания камък и повтори:

— Та знаеш ли откъде й е името?

— Кажи?… — предаде се Вълкодав, само и само арантянинът да си рече приказката и да млъкне.

— В книгата на Салегрин Достопочтени „Описания на страни и земи“ има записана една легенда за древно племе крилати хора, обитавали тези места…

— Ммм? — престори се на учтив вянинът. Окураженият Еврих продължи без драматични паузи:

— Когато някой крилат човек усещал настъпването на старостта или когато бил на път да загуби способността си да лети, той идвал тук и се хвърлял в урвата. Затова тази канара е наречена Прекършени криле. Прекрасно предание, не мислиш ли?

— Мисля, мисля — промърмори Вълкодав, докато всъщност се питаше защо книжните плъхове като Еврих винаги смятат легендите за прекрасни. Даже когато преданието е смразяващо или гадно, като например онова за сакаремския шад, който заварил дъщеря си в прегръдките на коняря и заповядал да я удавят. За „прекрасно“ в тази история минаваше уточнението, че тежестта за давене, вързана към нозете на нещастницата, била не какво да е, ами пълен чувал със злато. Наистина прекрасно.