Мария Семьонова - Право на двубой

Асгвайр шашнато замря, насилвайки се да съобрази: ама как така — хоп, хайде да се бием… Дланта на Вълкодав тутакси подпечати челюстта с нежен юношески мъх. Шамарът не бе силен, не заболя, ала пък бе много обидно. Синът на пчеларя отметна глава и злобно се втренчи в лицето на вянина. По-добре да не го беше правил…

Зеленикавосивите очи гледаха през него и бяха съвършено спокойни. В тях младежът не видя нито гняв, нито жалост, да не споменаваме пък страх… тоест изобщо НИЩО нямаше в тези очи.

И тогава Асгвайр изведнъж потръпна от необясним ужас, а мисълта, че вкъщи хич не е зле, за първи път се намести на най-убедителното място в разсъдъка му… Момчето тръсна сприхаво глава. Не! Глупости! Вече не за първа година се сбива със съседските хлапаци, вадили са му нож, а и той нож е вадил! Гордееше се, че не бяга от свада. Няма да побегне и сега. Няма! Може да е як този вянин, ама дали е толкова корав, колкото онзи подпийнал мелничар на тържището, дето имаше ръчища като мечок, а? Асгвайр го накара земята да целуне!… С какво Зимогор е по-инакъв от мелничаря!

Последвалото показа каква е разликата.

Хлапакът рипна срещу Вълкодав като луднало кутре срещу възрастен пес. Беше мъничко по-нисък от противника си. Насочи юмрука си право в скулата на вянина. Вълкодав не понечи да се изплъзне от удара. Просто пристъпи напред. Не много. Само Еврих от всички зрители притежаваше достатъчно навикнало око, за да улови какво се случва. Вянинът се отмести с цяло тяло от връхлитащия юмрук, оставяйки го почти да бръсне кожата, после приклекна рязко, завъртя се, направи нещо с ръце и се изправи като огънат и отпуснат дрянов прът…

… и Асгвайр вече безпомощно висеше на кръста му и не му остана нищо друго, освен конвулсивно да се вкопчва в дрехите на вянина, за да не тупне на глава. Земята му изглеждаше ужасно корава, даже не забеляза, че е държан здраво и надеждно, мислеше само, че рискува да си счупи врата, ако се изхлузи.

А Вълкодав, криейки усмивка под мустак, стиснал младежа по-сигурно от дървени пранги, се разходи, без да бърза, по обраслия с лайкучка двор към оградата. Почтената Радегона ахна и хукна да брани детето си, но Бранох я улови за ръката и свъси вежди. Той се досети какво възнамерява да направи гостенинът. Вървеше към купа слама, предназначена за покриване на пода в къщата. И в тази купа метна хлапака — с главата напред като в снежна пряспа.

Когато съумя да се измъкне, младежът бе бял от ярост и с червени бузи от преживяното унижение. Тресеше се от яд.

— Ти си гостенин! — кресна той, като изтърсваше сламата от косите и дрехите си, десницата му шареше да напипа изметналата се на гърба му ножница. — Само защото си гостенин, си още жив!…

— Всякакви гости има — каза Вълкодав. — По-добре не пипай меча, момче. Ще се порежеш, без да искаш.

Съвсем предсказуемо, Асгвайр задърпа дръжката на оръжието, острието се запъна, но при следващото зверско движение излетя и блесна във въздуха. Хлапакът се втурна да си просича път към свободата.

… Със същия успех, както и преди. След малко, докато Асгвайр изпълзяваше от сеното, фучейки и плюейки, вянинът разглеждаше с интерес меча му и мереше тежестта му на дланта си.

— Жалко — каза той на изправящия се младеж, — че глупак го е намерил.

Асгвайр светкавично се пресегна и стисна дръжката на оръжието, готов да кълца, да реже, да мушка… но запомни следващия миг само с неочаквана болка, която изкълчи китката му. Пръстите изтръпнаха и се разтвориха. По-късно щеше да разбере, че вянинът е можел без особено усилие да отсече глупавата му глава с отнетото острие. Ала тъкмо тогава не успя да го помисли.

— Върни ми го!… — изпищя и за трети път се метна върху Вълкодав.

Онзи едва се обърна. Устремената към меча ръка бе уловена за кутрето. И Асгвайр заигра хоро на място, на пръсти, лапайки въздуха като риба на сухо. Когато Великата майка, Вечно съществуваща Извън, е майсторяла чувството за болка, Тя му е дала способността да попарва като със слана и най-яростния нрав.

— Кротни се, момче! — каза Вълкодав и почти грижовно положи сина на пчеларя на тревата. — Не в това е щастието!

Той остави отнетия меч и пусна Асгвайр. Хлапакът мигновено скочи, грабна оръжието, хукна през двора и се скри зад къщата. Вълкодав с досада поклати глава и си рече, че не е трябвало толкова бързо да пуска момчето. Щеше да е добре да посъветва нехранимайкото още малко. Но, късно — няма да тръгне да го лови я!

— Ти все пак не беше прав — каза му Еврих, когато вече вървяха през гората и изкачваха полите на хребета. Каменистата стръмна пътека, която още от самото начало бе мъчно проходима, криволичеше покрай поток с ясното и просто солвянско име Вихренка.