Мария Семьонова - Право на двубой

„Че защо да не мога? — учуди се Вълкодав. — Ще ударя морски звяр или едра риба и ще опъна кожата върху пробитите места!“

Тилорн с печална усмивка погледна вянина в очите:

„Ами ако лодката е станала на трески? О, сега ще кажеш, че от треските ще накладеш огън и така ще обадиш на минаващи кораби, че искаш помощ. Само че моят чакмак, с който да подпаля сигнален огън, също е изгубен заедно със самите «трески» и всичко останало…“

Инатлив като всеки от племето си, Вълкодав само сви рамене:

„Което се е изгубило, може да бъде намерено“.

„Тук си прав, приятелю — каза Тилорн. — Още повече, че добре знам къде да търся. И вероятно бих успял да повикам помощ, стига да ми падне една-единствена дреболия в ръцете…“

На Вълкодав взе да му просветва как стоят нещата и той веднага провери смътната си догадка, като попита:

„А далеч ли лежи потрошена тази твоя небесна лодка?“

Тилорн го погледна с уважение.

„Далеч — кимна той. — На остров до западния бряг на Езерния край. От известно време насам кроя планове как да се добера дотам. Мога ли да се надявам, приятелю, че би пожелал да ме… придружиш?“

„Думица да не си посмял да обелиш повече за това! — освирепя начаса Вълкодав, като заръмжа неочаквано яростно. — Ти из нашия свят вече се поразходи, няма що!… По-добре направо още сега да те удуша със собствените си ръце!… Сам ще ида, щом трябва, всичко каквото е нужно ще донеса — без теб! Я какви ги кроял той!… Май отдавна не си седял в зандана на някой Човекоядец, а!?“

За него това бе необичайно дълго излияние. Вянинът избягваше пространните речи, а сега без малко да си изразходва седмичния запас от приказки. И Тилорн веднага схвана, че Вълкодав не се шегува. Той изобщо никога не се шегуваше, не го умееше това с шегуването. Но пришелецът от далечната звезда, колкото и стъписан и стреснат да беше, се опита да придума суровия вянин:

„Не, виж, необходими са твърде специални познания, за да…“

„Ще ме научиш!“ — мрачно го пресече Вълкодав.

„Ама трябва да можеш да говориш и да четеш моя език…“

„Почвай да ме учиш тогава“ — посъветва го вянинът.

„Но…“

„Или ме учи, или млъкни!“

Еврих, навярно, ненапразно го смяташе за деспот. Невеж, груб и сприхав варварин, скимнало му акъл да дава на чудесния мъдрец. Голяма работа! Да си мисли каквото си ще. Докато Вълкодав е жив, ничия алчност или жестокост няма да причинят на Тилорн страдания. Толкоз! На когото нему стиска — да се хвърли в някой вир, и по-дълбок да е!

Вянинът малко поизстина и попита пепелявокосия, най-вече за да възстанови мира помежду им:

„И как се нарича тази твоя звезда?“

Онзи позабави отговора си за миг, а после промълви къса чудата дума. Каза я с печал, каза я и с благоговение, така както се произнасят само най-светите и изпълнени с велик смисъл слова.

„Какво означава на нашенски?“ — попита Вълкодав.

„Слънце…“

А това беше преди повече от две години.

Утрото, топло и слънчево, подсказваше, че е редно да се очаква денят да е горещ като през лятото. Бос, само по вехти кожени панталони, Вълкодав се миеше пред кладенеца, когато го доближи стопанинът на двора.

Едва сега, на ясна слънчева светлина, Бранох успя да разгледа подробно странния си гостенин. И видяното не го зарадва, никак даже. Вянинът мязаше на безнадежден разбойник, за когото въжето плаче на глас. Бранох бе смятан за домошар, ала на младини беше поскитал из белия свят и бе видял и сръбнал това-онова. Затова, за разлика от синовете си, той веднага отгатна какво означават двата широки белега по китките на странника. Както и подобен на тях — на шията. Белезите бяха стари, но щяха да личат до живот. И само железни окови оставят такива.

Гривните като шника, така им викат, шепнешком, зад гърба.

За какви грехове е бил затворник този Зимогор?… Каква ли беля е направил? И после — как се е отървал?… Храна за тревогите — колкото щеш.

Но пък ето още: на кожената връв, стегнала една от плитките в косите на вянина, виси и се прелива във всички цветове на дъгата под слънчевите лъчи едро кристално мънисто. Значи нейде го чака я годеница, я съпруга. Това вдъхваше известна надежда. Току-виж, вянинът ще разбере как един баща може да се бои за сина си…

От бараката като черен фъндък козина изхвърча Прилепчо, докосна влажното рамо на господаря си, ала размисли в движение и кацна до кладенеца върху един килнат пън. Бранох за първи път срещаше нощна твар, която хич не се бои от дневната светлина. Вянинът тъкмо протягаше ръка към пешкира, ала видя животинчето, ухили се и плисна към него шепа студена вода от кофата. Прилепчо тупна от пъна, записука, премятайки се в мократа трева, после се покатери обратно и с удоволствие взе да тръска козинка. Ципата на едното му крилце беше разсечена от тясна резка неокосмена розова кожа.