Мария Семьонова - Право на двубой

— Научих — споделяше Асгвайр, — че сред онези седмината имало и сегвани. Нашенски, от островите. Значи, не всички още са пуснали коренища на тая земя, не у всички вече вместо кръв тече цвик…

Вълкодав го прекъсна:

— Направо да съжалиш, че не са минали покрай вашата къща, а?

Той много добре знаеше, че ако се бе случило това, наемниците надали биха се задоволили да излапат една крава и да разтурят кошерите. Сигурно биха се втурнали да уловят за косите хубавките сестрици на Асгвайр. Ала младокът така и не забеляза жлъчния присмех на странника.

— Прав си, жалко е! — въздъхна младият нехранимайко. — Щях да им се примоля да ме вземат с тях! Какво да правя у дома? Аз съм четвърти син на тате. На какво наследство мога да се надявам? Е, нека Храмн в мъдростта Си още дълго остави баща ми непризован на онзи свят, ала някой ден и това ще стане! И какво ще ми се падне? Рой, излетял от кошера ли?… Не, благодаря! А наемниците, на тях щедро им плащат. И никой не ги спира да вземат и плячка, щом е добита с оръжие, никой не ти мрънка! Пък и момичетата харесват наемниците! Наемниците не гинат от болести и старост, те падат с чест в битка, с мечове в ръце, а Дългобрадият ги прибира на небето, където да се бият и пируват в Чертога на дружините!

Вълкодав имаше особено мнение по въпроса. Смяташе, че сегванският Небесен Вожд такива юначаги като наемниците, ако и да ги прибира, то е в най-черната преизподня, да тракат със зъби във вековечен мраз. Само смахнат Бог може да харесва насилници и убийци.

— Вашите другари сигурно са поели за Нарлак по пътеката, дето минава покрай Канарата на Прекършените криле — с блеснали очи продължаваше хлапакът. — И те са пеши, планините ни тук не са кой знае колко високи, само че не се минават на кон…

Вълкодав и това знаеше. Тукашният хребет се наричаше Засечен, защото бе труднопроходим като горска засека. По тази причина никой не се опасяваше от нашествия от Нарлакската държава.

— … обаче ако ме вземете с вас, ще ви покажа прекия път! Вярно, стръмничко е, но пък ще настигнем вашите приятели още преди Канарата…

— Не са ни приятели — мрачно каза Вълкодав. — И няма да те вземем с нас, дори и баща ти да го позволи.

По бузите на момчето цъфнаха горещи алени петна. То заекна:

— Аз съм на седемнайсет зими, възрастен мъж съм! В старите времена вече да са ми подарили боен кораб, за да стана кунс и да тръгна да печеля слава с оръжие! Имам си и меч! Намерих го заровен, почистих го, лъснах го и съм готов да се сражавам!

Във възбудата си хлапакът пропусна да се учуди, че щом приказката им стигна до сериозни неща, слугата ненадейно бе взел думата, а господарят — замълчал.

— Мислиш ги за герои — без да повиши тон, безжалостно отсече Вълкодав, — а те са крадци и разбойници. Не ти трябват такива другари… Виж, това, че си навикнал да въртиш меч, одобрявам. Може да ти потрябва — дома си да браниш.

Разбра, че Асгвайр е оскърбен. Мислено сви рамене — и какво от това?

Младият сегванин пък седеше изопнат като струна. Въздържа се да отвърне на обидата само заради закона за гостоприемството. Повелята е проста — търпи всичко, което прави гостенинът. Защото откъде можеш да си сигурен кой всъщност е престъпил прага ти? Дали е човек като теб или горски дух, похитил човешки облик? Могъщ вълшебник? Или даже Бог, намислил да провери и подложи на изпитание Своите земни чеда?… Как можеш да знаеш кое е истина? Легендите са пълни с поучителни случки за онези, които са обиждали гостите си.

Затова и Асгвайр — (би удушил проклетия Зимогор заради оклеветената мечта!) — вежливо поседя още малко в бараката, като на глас разсъждаваше за всичко друго, несвързано с наемници и воинска слава. После взе опразнената паница, пожела добро събуждане и си тръгна.

Щом младежът се махна, Еврих не без известна тържественост извади от торбата си насмолена против влага кесия и дълго размотава стегнатите й връзки. Накрая горящата борина, ронеща нежни въгленчета в коритце с вода, озари свитък чисти пергаментови листа, мастилница със завиваща се капачка и перо за писане, с което граматикът особено се гордееше. Това перо бе изработено от добрия приятел и учител на арантянина Тилорн, човек вещ в много неща, останали неведоми за най-великите умове на Горна Арантиада, да не споменаваме пък Долната. Дивното писало можеше наведнъж да поеме в себе си толкова мастило, че го отдаваше ред подир ред, без да изисква непрестанно топене в съдинката с „кръвта на учеността“ няколко листа подред.