Мария Семьонова - Право на двубой

— Прости ми невежеството, отроче на славен баща… Отдавна не съм идвал по тези места… Кой празник почитат сега в солвянската държава?

— Как така „кой“! — учуди се на свой ред Асгвайр. — Владетелката кнесиня е одарила владетеля ни с наследница. Нима не си чул?

Еврих бързо се спогледа с Вълкодав.

— Аз наистина отдавна не съм минавал оттук — каза той след малко. — Повече от две години. При миналото ми посещение в Галирад градът бе управляван от кнес Глузд Несмеянович, който, за жалост, бе овдовял. Помня, че тогава той омъжваше дъщеря си, ала тя, горката, изчезна без вест в планините, преди керванът й да стигне до жениха… Беше голямо нещастие. Нима са намерили кнесиня Еленя…

— Не, не! — тръсна глава Асгвайр, дългата му руса коса, вързана на опашка на тила се преметна на рамото му. — Храмн пожела така, че владетелката Еленя Глуздовна да не се завърне. Глузд Несмеянович, да го пазят и нашите, и солвянските Богове, както и преди е наш върховен вожд, управлява ни мъдро и справедливо. Само че се ожени отново и жена му роди момиченце. Е, ние, сегваните, мислим, че по-добре да беше момче, но според тяхната Правда жена също може да става наследник…

Притеснението на младежа отстъпваше пред желанието му да съобщи нещо ново, неизвестно на внушаващите уважение пътешественици.

— Доколкото си спомням, кнесът много зими отдаде на скръб за предишната си съпруга — промълви Еврих замислено. — И коя жена е смогнала да утоли жаждата му за щастие и да го извади от блатото на тъгата?

— Родом е велхиня — отговори Асгвайр. — Велхите и преди си бяха горделивци, ама сега съвсем вирнаха носове. Особено ключинските велхи, може да си чувал за тях, те живеят на Сивур. Сегашната владетелка преди е била ратница, сражавала се е край Трите хълма, а и после е служела на кнесиня Еленя по време на онова злощастно пътуване към годеника й. Чувал съм, че много я бива в битките, пред никого глава не прекланяла! Хората казват, че от нищо страх нямала. И още разправят, че била невиждана хубавица, нищо че й е черна косата. Казва се Ертан, щерка на Мохта Бързокраката. Смешни имена имат тия велхи, нали?

Вълкодав неволно сведе лице, криейки очи. Бе схванал за кого става дума още щом хлапакът спомена, че новата кнесиня е от племето велхи. Ертан!… Вянинът си припомни гордата й глава с корона от черни къдрици, безстрашния поглед на сивите й очи, малките й ръце, които с лекота боравеха и с тежък меч, и с опънатите поводи на стремителна колесница… Полуголо, обляно в кръв тяло и дълъг нож, забит под лявата гръд… Господарката Ертан със сигурност има какво да разказва на малката си дъщеря, когато детето порасне дотолкова, че да замечтае да бъде като майка си…

— Как са нарекли хората момиченцето? — неочаквано и за самия себе си попита Вълкодав. И чу:

— Любима. Както първата жена на владетеля.

Еврих многозначително вдигна пръст, порови в кожената си торба и измъкна оттам пръстена стомничка. Сипа от нея в три канчета и рече напето:

— Нека Боговете от Небесната планина удължат дните на добрия кнес и младата кнесиня! И да предпазят Те невинното от грях детенце от всякакво зло!

Асгвайр на драго сърце прие да пие от чудесното гроздово вино от родината на Еврих. Ласкава жарава тутакси се плъзна из вътрешностите му, помогна му да забрави за грижи и да се наслади на беседата.

— Значи ти, почитаеми учене, за Галирад си се запътил? — върна се към въпроса си Асгвайр.

— Не — отрече Еврих. — Ние сме за през планините, отиваме в Нарлак.

Вълкодав не трепна, но му се дощя да се намръщи. И защо така лекомислено трябва да изтърсва пред непознат младеж истинските си намерения?… Ето с такива непремерени слова се налита на разбойнически ятак, че и на уроки можеш да се насадиш! Еврих обаче бе възпитан иначе. Заради което от време на време си плащаше.

А пък Асгвайр се облещи и неговият език също се оказа по-бърз от ума.

— Нарлак!… — възкликна той. — Значи тате не сгреши, като ви взе за другари на онези седмината…

— Кои седмина?

Асгвайр се смути съвсем мъничко, сетне разпалено заразправя за седморката наемници, сплашили съседа, майстора на сирена, и натупали неговите негодни пастири.

— Какви юначаги!… — говореше синът на пчеларя, едва ли не облизвайки се. — Такива никого не слушат! Поискали — и взели каквото им допада! Така правят силните хора, героите. Пастирите били дузина, пък се пръснали като плъхове!

Всичко, което ужасяваше баща му и предизвикваше възмущението на майка му, будеше възторг у хлапето. Вълкодав си помисли, че навярно момчето има зъб на някой от споменатите пастири, сигурно е изял някой и друг шамар от тях, затова сега злорадства.