Мария Семьонова - Право на двубой

Все едно любим братовчед им е дошъл на гости, да му се не види!…

Бранох онемя. Не си спомняше кучетата да са проявявали подобна радост пред него самия, след като се случваше да отсъства няколко дни по работа. Суеверен трепет проникна в сърцето на пчеларя, който си каза стъписан, че псетата може би не току-така са заобичали пришълеца, ето ги, още малко — и ще хукнат подире му, стига да ги подмами… ами ако рече да ги насъска срещу истинския им стопанин и всичко живо в къщата и двора? Бранох изтръпна при тази мярнала се в ума му мисъл.

А междувременно кучешкият любимец се изправи. Луната светеше ярко и пчеларят, и без туй огорчен от поведението на верните си стражи, съвсем падна духом. Косите на непознатия скитник бяха разделени на две плитки, вързани с кожени ремъчета. Вянин!… Само това липсваше — човек от племето вяни!

Пчеларят полугласно спомена тристенния кремък на Тунворн и крадешком се озърна към синовете си. Те трескаво гърчеха пръсти в предпазни жестове, търсейки защита от могъщия Храмн, Премъдрия отец, и от Родана, Дарителката на потомство. Всеки знае, че никое куче не лае по вещер. Още по-малко — по някой от Боговете, щом реши да окаже чест на хората с посещението Си. Ала надали благороден сегвански Бог ще се яви в облика на дивак от племето вяни. Ясна работа — странникът е вещер, магьосник!

Магьосникът вянин забеляза стърчащите над оградата глави на семейството на пчеларя, като че ли се подсмихна мрачно и рече:

— Да вземеш да си прибереш кученцата в двора, стопанино? Че и нас заедно с тях…

Каза това без никаква заплаха, но Бранох си даде сметка, че най-добре ще е да се съгласи. Защото вянинът, стига да пожелае, ще си влезе, без да му попречи стобора, без да смогнат да му се опълчат синовете… да не говорим пък за внуците.

По-добре ще е да ги пусна, реши пчеларят. И покорно свали тежкото резе, отвори портата и отстъпи назад.

Вянинът влезе в двора, без да бърза. Глутницата кучета го последва, предано скимтейки, подскачайки и натискайки се за вниманието му. Спътникът на вещера, млад и красив арантянин, вървеше до другаря си, поемайки част от кучешкото обожание. Бранох си отбеляза, че момъкът е заинтригуван от случващото се, но не и учуден.

Докато стопанинът и синовете му размишляваха как да постъпят, на прага на къщата се появи стопанката, почитаемата Радегона. И тозчас показа, че само една жена може истински да оправя нещата. Тя спокойно тръгна към плашещите гости, понесла тава с голяма прясна баница, опечена по сегвански — с лук и гъши дреболии, и рече ведро:

— Почерпете се, добри хора.

Камък падна от сърцето на Бранох, щом видя, че вянинът и спътникът му сториха нисък поклон пред жената и отчупиха по парченце от гощавката. Значи нямат лоши намерения. Пчеларят и синовете му се приближиха и също сдъвкаха по един залък от баницата. Едва след това Бранох се сети, че можеше да се успокои и по-рано, още когато вянинът го заприказва. Защото вяните смятаха за безчестие да убиват човек, с когото са говорили. Ако пчеларят не беше толкова поразен от предателството на кучетата, щеше да си спести студената пот по челото и под мишниците. За вяните споделеното слово е като споделен хляб, а споделената храна е залог за мир.

Е, рече си Бранох, даже и вяните се променят, когато дълго живеят далеч от дома си. Пък и в днешните времена от хората какво ли не може да се очаква…

— Асгвайр, настани гостите в обора — нареди той на малкия си син, като използва „откритото“ му име. Момчето имаше и друго, тайно, само за пред най-близките, което не бе нужно да се разкрива пред случайни скитници. Както не бе необходимо да допуска „гостите“ до домашното огнище, разбира се.

— Аз съм странстващ учен от благословената Арантиада, хората така и ме наричат, Събирач на мъдрост — представи се спътникът на вянина. — А този ми е слуга и телохранител. Викам му Зимогор.

Бранох само кимна, след което произнесе своето и на домочадието „открити“ имена. И за миг не се усъмни, че имената на гостите имат нещо общо с истинските.

Дворът зад оградата бе устроен не по-различно от повечето сегвански дворове, които Вълкодав бе виждал досега. В средата се намираше дълга къща с една-единствена врата, която гледаше на юг. Домът приличаше на продълговат земен насип, от долу до горе обрасъл с трева и цветя, само на две места в меката растителна покривка тъмнееха дупки на комини. Вълкодав знаеше, че отвътре землянката представлява уютна къща от дървени трупи, вкопани след построяването й. В стаите имаше огнища по пода, широки пейки покрай стените и долапи за спане според броя синовни семейства. Дебелият слой камъни, пръст и чимове на повърхността пазеха къщата от пожари, жега и студ, но не заради това сегваните строяха домовете си по този начин. Просто предците им са живеели на гол остров, в оскъдица на дървен материал, та даже преселването в горите на континента не бе променило навиците им. Упорито племе, тачи традициите и заветите на своите деди. Само плевните и оборите им бяха като на местните люде. Така де, барака за животни или навес за сено не може да се нарече свято място, както къщата с огнището…