Мария Семьонова - Право на двубой

Никога не съм бил прав според теб, помисли си вянинът, ала не обели дума. Еврих продължи да разсъждава на глас:

— Ти го унизи, нима момъкът ще търпи такова нещо? Сега със сигурност ще избяга от къщи, за да се докаже. Не, приятелю варварин, юмручните наставления на ум не учат!

— Като си такъв умен, защо нищо не направи? — озъби се Вълкодав. Не понасяше да го наричат варварин. Освен това не беше използвал юмруците си, арантянинът уж трябваше да забележи тази дреболия. Ала, от друга страна, в думите на граматика имаше зрънце истина и тъкмо това ядосваше най-много вянина. — Да му беше разтълкувал кое и как, щом мен не ме бива!

— Да бе, той като ще седне да ме слуша! — изхмъка Еврих. — Цяла вечер само теб гледаше, досущ като кучетата…

Вълкодав премълча. Нямаше смисъл да възразява. Ако Асгвайр не е напълно загубен глупчо, ще поизстине, ще обмисли случката и сам всичко ще разбере. И ще си остане у дома. Защото не е хубаво, когато внуците умират не там, където са умрели дядовците им. И тройно по-зле е да тръгнеш да търсиш слава, като я плащаш с човешка кръв, чужда при това. Купена с убийства слава — от това по-лошо май няма… А щом толкова саклет те хваща на едно място, щом толкова плаче душата ти за воинска служба, тази жажда лесно се утолява в кнесовата дружина в престолния Галирад, хем е наблизо — прав ти път, иди и се пиши оръженосец. Може и да те вземат… Но забъркаш ли се с наемници — със сигурност ще се погубиш. Лошо, ако не е успял една толкова простичка истина да внуши на хлапака…

Само че бива ли сега да седне да се терзае за това? Нима с нещо го засягат дертовете на Асгвайр и семейството му?… Какво толкова съм се загрижил! С малко ли хора за ден-два ме е събирала съдбата, та тутакси да ни раздели завинаги…

Зад планинската верига се намираше нарлакският град Кондар. И там имаше морско пристанище, макар и не толкова голямо като галирадското. Който искаше да стигне от единия град до другия по суша, минаваше пеш през Засечния рид с толкова багаж, колкото гърбът му издържи. А който имаше товар да мъкне или друго имущество, предпочиташе три дни плаване по море. Пътеката се катереше по склон, сякаш надянал бабунеста ризница от изпъстрени с мъхове морени. Тук-там между камънаците забиваха корени високи двайсет разтега елхи. През пласта окапали иглички покрай пътеката бяха пробили стръкчета киселица.

Когато изкачиха първата гърбица по склона на хребета, Вълкодав беше изпреварил спътника си и поспря да го изчака. Погледна назад. Хълмовете на предпланините напомняха меки зелени вълни, поели към далечината. Сред безкрайните гори блестяха езера, струяха и ромолеха бързеи. Вълкодав намери с поглед вирчето до къщата на пчеларя. Дворът, разбира се, не се виждаше заради гъстата завеса от дървесни корони. А далеко-далеко зад езерата и горите лъщеше широка огъната ивица, простряна край самия хоризонт. Великата Светин, Майката-река на целия вянски род. Вълкодав й отправи поклон и отмести взор на запад. Там, зад непроходимите прибрежни чукари, се разстилаше мътногълъбовото море, гъсто поръсено с острови като с лунички. Скалиста планинска стена, забулена в мъглица, криеше устието на Светин и града, разположен на брега. Вълкодав различи единствено видимия от огромно разстояние равен каменен стълб, сякаш насочен към небесната синева пръст на подземно чудовище. Величествената кула, изваяна от Боговете. Скалата на Мъглите.

Вълкодав въздъхна и погледна натам, накъдето се бяха запътили с Еврих. Стръмнина подпираше стръмнина, урва следваше урва. Гора и скали, скали и гора — синкавозелени настръхнали бодли на островърхи хвойни… На две места се белееха устремени надолу водопади, украсени с воали от капчици, преливащи от цвят на цвят… Малко по на изток по небосвода стържеха исполински заснежени върхари, обилно облени със слънчева светлина. Облачетата, плуващи над главата на Вълкодав, се събираха на ята край нозете на великаните, а над тях, все едно размазани по невидима твърд, призрачни сребристи перца красяха плещите на планините…

— Каква красота! — изпуфтя задъханият Еврих, най-после настигнал другаря си. — Смайваща! Да постоим малко тук, приятелю Вълкодав!

Зрелището определено заслужаваше да бъде споменато в току-що започнатите „Допълнения“. Нещо от този род: „… в края на солвянските предели и началото на нарлакската държава намира се страна огромна и планинска, именувана като Засечния рид. Хребетът не е никак населен и само ловци го посещават, ала някой пътешественик, дръзнал да…“