Майкъл Суонуик - Мъдростта на старата Земя

— Как намираш всичко казано от теб?

— Искам да намеря собствената си мярка, не като продукт на една околна среда която се грижи за моята издръжливост и разглезва слабостите ми. Искам да открия какво представлявам в естествено състояние.

— Тук няма да намериш такова, ние живеем в последиците му.

— Да — съгласи се той. — Естественото състояние е изгубено, разтрошено като черупка на яйце. Дори ако някога открием начин да го възвърнем, да съберем парчетата му и да ги залепим в едно цяло, това няма за дълго да бъде естествено. И все пак трябва да решим да направим нещо, за да го запазим и поддържаме като градина. Ще бъде само разширяване на нашата култура.

— Природата е мъртва — отбеляза Джудит, беше възприела този възглед от други следчовеци.

Зъбите му проблеснаха със задоволство от нейното бързо схващане на нещата.

— Разбира се — отново се съгласи. — Дори извън Земята, където условията са по-екстремни, ефектите й са неми за технологията. Подозирам, че природата може да съществува само там, където нашата всичко изяждаща култура все още не е достигната. Все още… тук, на Земята, има региони където всички най-прости технологии са забравени и все още е възможно да се почувствува болка и смърт… Това е толкова близо до автентичното състояние, което би могло да бъде достигнато. Тук можеш да докоснеш миналото, век след век и под всичко това стои здравината на почвата — наведе се той и поглади земята, а ръцете му неволно подскочиха. — Това е така трудно — казват те, този език е така недодялан. Самият аз се страхувам, че не съм се изразил много добре.

Той се усмихна извинително и Джудит забеляза колко изчерпан изглежда. Но все пак не се стърпя да попита:

— Какво е то, за да мисля като теб?

Това беше въпрос, която тя много пъти бе задавала на много следчовеци. Беше получила много отговори, но нито един от тях не беше подобен на друг.

Лицето на чужденеца онемя, но накрая той каза:

— Лао-тзъ го е изразил най добре: „Начинът, по който може да се назове, не е най-верният. Името, което би могло да се изговори не е вечно“. Висшата мисъл е неизразима, тя е тайна, която може да бъде изпитана, но никога обяснена.

Ръцете и раменете му се раздвижиха с жест, който би следва да се развие в „свиване на рамене“. Умората му бе очевидна.

— Ти се нуждаеш от почивка — каза тя. — Позволи ми да ти помогна да влезеш в палатката.

— Прескъпа Джудит. Какво бих правил без теб?

Макар и леко, тя се изчерви.

При следващия залез, макар и скоро поправени, техните карти се оказаха непълни. Неправдоподобно назованата Скукл Ривър блуждаеше, отклонявайки се в блата, които топографските функции на техните очила не отличаваха от твърда почва. Две нощи групата се бореше с южната посока, отклонявайки се и връщайки се на запад, и много пъти Джудит би била напълно изгубена без сателитната навигация.

Тогава започна да вали дъжд.

Не им оставаше друг избор, освен да оставят чужденеца отзад. И той и Хари Работещия-за-Смъртта не бяха в състояние да пътуват при такива условия. Джудит остави грижата за двамата на Мария и Лиза. След няколко предупредителни думи, тя им остави чифт очила, даде указания как да направят лагер и колкото се може по-скоро да я последват, след като дъжда спре.

— Защо ни третираш като кучета? — попита я един нингландер след като отново тръгнаха. Дъждът се стичаше по пластмасовото му пончо.

— Защото не сте по-добри от тях.

— Аз съм едър и добре сложен — надуто произнесе той. — Имам фини мустаци и мога да ти дам много организми.

Другарят му се правеше, че не слуша, но за Джудит бе очевидно — и двамата имаха животински наклонности, независимо от това дали щяха да я съблазнят или не.

— Не и без моето участие — заяви вторият и обиден потупа кръста си, от където се разлетяха капки. — Аз съм мъж колкото който и да е канадец.

— Да — съгласи се тя. — За нещастие е истина.

Когато накрая дъждът спря, Джудит беше издигнала малка купчинка, която в топографската си идентификация щеше да представлява част от предпланините на Уелш. Извън тях се намираше обширно пространство, сред което стояха разпръснати буренясалите развалини на град от двайсет и първи век. Според нейния опит всички изчезнали градове си приличаха и никога не я беше грижа, че не е забелязала някой по-различен от останалите и не е имала информация за името му.

— Заемайте се с палатките! — нареди тя на нингландерите и те смъкнаха раниците си.

След това лениво постави „очилата“ си, за да се увери, че Мария и Лиза са направили лагер — така, както бяха инструктирани.