Майкъл Суонуик - Прозрение

Той издъхна.

Джон Фокс бе убит на зле осветения паркинг, в покрайнините на промишлена зона Алтуна. Убийците бяха четирима, високи, стройни, облечени в италиански костюми. Двама приклекнаха върху ръцете му, трети натискаше краката, докато четвъртият инжектира кардиопарализатора право в сърцето.

За миг той изгуби съзнание и когато отново дойде на себе си главата му лежеше отпусната на неравния паваж, по който се въргаляха ръждясал ауспух, празна бутилка „Кока кола“ и цяла галактика от изпотрошени стъкла. Само на няколко сантиметра от лицето му догаряше току що захвърлена пура — като мъничко среднощно слънце. Димът се носеше нейде встрани.

Очите му се втренчиха в тесния тунел на живота и той замръзна от ужас при вида на идващата смърт. Толкова близко, а отвъд нея… мрак и тайнственост. Може би всички умираха така, но струваше му се ужасно да умре без да знае защо го убиват.

— Защо правите това? — извика той.

Тримата със застинали, безизразни лица на предетерминисти продължиха, сякаш нищо не възнамеряваше да ги попита. Ала четвъртият се усмихна — печално, дори съчувствено. Той спря, ръката, стиснала спринцовката замръзна във въздуха.

— Кой би могъл да каже със сигурност? Миналото е непознаваемо, а бъдещето — предопределено. Само в настоящия момент съществуваме истински. Предстои ви да умрете с чест. Нека това ви успокои — той се поклони с уважение.

И четиримата бяха китайци, наемни убийци на корпорацията, от тайванския отдел на „Нюе Телефункен“. Излязоха без да бързат от дългия, елегантен „Кадилак“. Знаеха, че му предстои да умре. Знаеше го и той. Лицата им бяха бели триъгълници, тъмни сенки на мястото на очите. Един от тях смъкна прозореца и хвърли на паважа цигарата. Огънчето отхвърча встрани.

Фокс се подпря на неговата кола, сякаш търсеше в нея подкрепа. Най-важното, както скоро щяха да кажат убийците, бе да умре с чест. Колата му беше в окаяно състояние след преследването — в двигателя зееше дупка от израелски боен лазер.

Дългата, среднощна, черна лимузина спря само на няколко метра от него.

Един час преди това Фокс седеше гол в креслото до разхвърляното легло. В краката му се въргаляха смачканите панталони, но той не си даде труда да ги вдигне. Пушеше бавно цигара и мислеше за своята смърт. Убийците сигурно вече са тръгнали. Вероятно са поставили предавател в колата, защото докато кара, няма да види никой зад себе си. Малко по-късно ще го открият. А може би няма никакво устройство — просто когато настъпи момента Съдбата ще ги отведе където е необходимо.

Жената излезе от стаята. Преди това си взе чантата.

Изтегнат в леглото, Фокс я наблюдаваше докато се облича. Носеше скъп костюм от сива вълна, с емблемата на корпорацията. Стройните й гърди бяха пристегнати от черен ластичен сутиен, през плътно прилепналите бикини прозираха твърдите й косми. Еластични черни жартиери, на които бяха опънати нейните матови чорапи. Имаше нещо странно вълнуващо и еротично в гледката на тази обличаща се, непозната жена — като в порнофилм. Зачуди се коя ли е тя. Проститутка? Не,едва ли — с тези скъпи дрехи и бисерното колие на шията. Имаше венчална халка. (На ръката си Фокс не носеше пръстен, от което заключи че не е женен). Но обстановката намекваше за интимност. Може би са значели много един за друг. Нямаше как да го разберат вече.

Жената нервно навлече шлифера си, притеснена от присъствието му, но прекалено горда, за да го помоли да не я гледа. Избягваше погледа му. В държанието й Фокс намираше нещо странно възбуждащо. Сигурно и тя се питаше кой е той и какво е имало между тях. Имаше големи и сочни гърди, които още носеха белези от страстните му целувки.

Любеха се. Малко несръчно, защото вече не познаваха взаимните си вкусове и предпочитания. Но предстоящата смърт и мисълта, че за последен път е с жена събуждаха във Фокс някаква отчаяна възбуда. Също и в жената — макар да не знаеше защо. Може би и тя никога вече нямаше да се люби с мъж. Когато се съблече тя спря за миг, за да му даде възможност да отклони поглед встрани. Но той продължи да я гледа.

— Мисля че е време да започваме — рече тя и докосна най-горното копче на блузата си. Лицето й беше пламнало. — След като така или иначе ще го направим.

— Не — поклати глава той. — Каквото и да правим, нека не го правим единствено защото трябва. Само в този миг от настоящето ние сме свободни в своя избор. И не го ли осъзнаем, все едно че сме зомбита.