Виктор Суворов - Аквариум

Нестор Иванович разгърнал триста и осемдесетте картечни талиги. Четиристотин и шестнадесет от неговите картечници зашибали Първа конна армия с оловен смерч. Но било късно. Късно. На кого, Нестор Иванович, повярва? Късно е. Никога не си приемал бой в неравни условя. Отдръпвал си се. А тук къде да се денеш от съюзника си? Сечи! Шеста кавалерийска дивизия на червените се задавила със собствената си кръв. Трупове — планини. Ранени — няма Ранените ги тъпчат конете: Първа конна армия връхлита като лавина! Няма време да заобикаля своите ранени. Сечи! Напразно, Нестор Иванович, им повярва. Аз не бих им повярвал. Аз и сега не им вярвам.

Знаеш ли, Нестор Иванович, не бих отишъл да служа при червените. Бих дошъл под черните ти знамена. Но теб те няма и няма други армии, освен Червената. И няма къде да избягаш. Отмина онова славно време. А принципно погледнато, почти нищо не се промени. Всеки сам си вербува бандата. Само че това се нарича не банда, а група. Наистина групите не се колят една друга със саби, но нима ти е по-леко от това? По-рано поне беше ясно кой е бял, кой — зелен. А сега всеки за удобство се причислява към червените. Но всеки червен не вярва на останалите червени. Другите червени са съюзници за него, колкото Първа конна армия е била съюзник на батко Махно.

Времето е лошо. Всички са другари. Всички са братя. А когато човек за човека е другар, приятел и брат, как да познаеш откъде ще те ударят? Откъде внезапно ще се спусне някоя лавина и копитата ще те стъпчат.

Тресавището на агентурното осигуряване ме засмуква все по-на-дълбоко. Не можеш се измъкна.

Ако един зидар изгражда стена, дори и на него по закон му се полагат трима помощници: да бъркат разтвора, да подават тухлите, да чупят тухлите на половинки, ако потрябва. В агентурното добиване са необходими много повече помощници за всеки работещ. И всеки иска да стане зидар. Никой не иска да бъде помощник. А майстор можеш да станеш, само като докажеш, че сам умееш да работиш на нивото на другите майстори или още по-добре. Но как да го направиш, ако агентурното осигуряване ти изяжда цялото време? Всички нощи. Всички празници. Всички почивни дни.

Николай Викторович Подгорни, съветският президент, изчезна. Изпари се. Изгуби се. Имаше го. Сега го няма. Разбира се, президентът е само пионка. Президентът е нищо. Президентът е параван. Нещо като съветския посланик. Разхожда се гордо из посолството. Разговаря с високопоставени особи. Стиска ръце. Усмихва се. Но не взема решенията. И не го допускат до големите тайни. Усмихвай се и стискай ръце. Това ти е работата. А ние имаме пряк канал за подчинение. Навигаторът се отчита пред началника на ГРУ. А той — пред Началника на Генералния щаб. Онзи пък — пред Централния комитет. А посланиците и президентите са маскировка. Параван.

Но, дявол да го вземе, ако един президент, дори и фалшив да е, изчезне, ако за него си спомнят само половин ден, ще си спомни ли някой за мен, ако изведнъж изчезна?

Съветският военен аташе във Виена изчезна. Изгуби се. Изпари се. Откараха го вкъщи. В Съюза. Евакуираха го, както казваме ние.

Евакуация на офицерите на ГРУ и КГБ се извършва в случай на големи грешки или пълно бездействие, в случай, че някой е заподозрян в непозволени контакти или че се готви да избяга.

Защо евакуираха военния аташе — не знам. Това никога не се обявява. Изчезва и толкова. Ни вест, ни кост. Заминава в отпуска и не се връща. Съветският съюз е голям. Загубва се някъде.

Зеленият му мерцедес премина по наследство към новия военен аташе, полковник Цветаев. Новият военен аташе е горд. Смята се за началник. Нашите съседи от КГБ мислят, че той е Младши лидерът. Но при нас, както във всяка тайна организация, официално заеманото положение не означава нищо. Ние си имаме своя йерархия. Тайна. Нелегална. Невидима за света.

Поразходи се, полковник, пофукай се. Но внимавай, Навигаторът скоро ще те извика в кабинета си. На тепиха. Той, полковник, много ласкаво, ще ти съобщи, че ти си подчинен не лично на Навигатора, не на Младши лидера и дори не на някой обикновен заместник на Навигатора, а просто на някого от преуспяващите вълци на ГРУ, на , някой от нашите варяги. А такъв може да се окаже всеки, например твоят помощник. Официално, за пред хората, ти ще се усмихваш и ще стискаш ръце, а помощникът на военния аташе с майорско или подполковнишко звание ще носи подире ти чантата. Ти — на мерцедес, той — на форд. Но това е само официално. А това, което се върши официално, пред всички — не играе никаква роля. Главатарят на мафията може да се прави на келнер през деня. Но това съвсем не означава, че директорът на ресторанта има по-голямо влияние. При нас в ГРУ системата е същата. Външните рангове и отличия не играят никаква роля. Те са бутафория. Обратното, своите лидери и най-талантливи офицери ние изтегляме от сцената на тъмно, като изтъкваме надути велможи. А зад завесата си имаме свои рангове, свои отличия, своя специална скала на ценностите. И тук, зад завесата, варягът управлява хрътките. Варягът раздава правосъдие. Варягът добива тайните. Той трябва да бъде осигуряван. Твоят помощник вече се е издигнал до варяг. А ти, полковник, си само хрътка. Чакал. Шестица1 Шаро. Мурджо. Ти с мерцедеса си ще осигуряваш и прикриваш своя помощник. За дребни грешки майорът публично ще ти се подиграе пред цялото наше добиващо братство. За големи грешки — ще те прати в затвора. Той добива тайни за ГРУ. А ти само го осигуряващ. Той ще ти пише характеристиката. Съдбата ти е в ръцете му. Сгрешиш ли — ще пропаднеш, ще изчезнеш. Ще те евакуират като предшественика ти. Но засега се усмихвай, хрътко, подметко, кутренце. И помни, след три месеца идва изпит по познаване на града. Трябва да познаваш Виена по-добре от виенската полиция! Сто въпроса. Трябва да има сто правилни отговора. Грешка в отговора ще доведе до грешка в агентурното осигуряване. А това е провал, скандал, комисия на Централния комитет, конвейр, затвор. Издържиш ли, полковник, изпита, те чака осигуряването. Ще прикриваш нечии гърбове. Без почивни дни. Без празници. Без никакво просветление. Но засега се усмихвай.