Виктор Суворов - Аквариум

— Виж какво, Суворов, наблюдаваме те внимателно. Работиш добре и ни харесваш. Мозъкът ти е като компютър… нерегулиран. Но ти се поддаваш на регулиране. Вярвам в това. Иначе нямаше да те държим тук. Паметта ти е отлична. Способността за анализ е достатъчно развита. Вкусът ти е изискан. Хубаво момиче от групата за контрол си си избрал. Екстра момиче. Знаем го. Тя не допускаше никого до себе си. Виж го ти. А като те гледа човек — нищо забележително…

Не се изчервявам. Да не съм от институт за благородни девици. Аз съм боен офицер. Пък и кожата ми не е такава. Кожата ми е азиатска и кръвта ми е азиатска. Затова не се изчервявам, физиологията ми не е такава. Но как, дявол да го вземе, са научили за моето момиче?

— Колкото и печално да е, Суворов, длъжни сме да знаем тези неща. Длъжни сме всичко за теб да знаем. Такава ни е работата. Изучавайки те, ние правим изводи и в по-голямата си част това са положителни изводи. Най-много ни харесва прогресът, с който ти се освобождаваш от недостатъците си. Сега почти не се страхуваш от височина и от затворени помещения. С кръвта всичко е наред. Ти вече не се страхуваш от нея и това е изключително важно в нашата работа. Не те плаши неизбежността на смъртта, В добри отношения с кучетата си. Е, малко разбира се, ще трябва да те пошлифоваме още. Но виж, с жабите и змиите хич те няма. Страх те е,

— Страх ме е — признах си. — А вие как разбрахте?

— Това не е твой проблем. Твоят проблем е да се научиш да не се страхуваш от змиите. Какво им се плашиш? Както виждаш, при мен дори върху петлиците ми има змийче. А някои хора дори ги ядат.

— Китайците ли?

— Не само те. французите също.

— По време на глад, другарю полковник, аз по-леко хора бих ял.

— Те не го правят от глад. Това е деликатес. Не вярваш ли?

Естествено, че не вярвам. Пропаганда. Демек, във франция животът е лош. Ако продължи да настоява, аз, естествено, ще се съглася, че пролетариатът във Франция живее зле. Но това — само на глас. А дълбоко в себе си ще си остана на старото мнение. Животът във Франция е добър и пролетариатът не яде жаби. Но Марчук не можеш излъга. Прочете веднага съмнението в очите ми.

— Ела тук — вика ме в кинозалата, където ни показват секретни филми за неприятеля. Натиска едно копче и на. екрана се появиха кухня, готвачи, жаби, тенджери, червен салон, келнери, клиенти на ресторанта. Посетителите не приличат на фокусници, но изядоха жабешките бутчета.

— Е, какво?

Че какво мога да кажа? Уж няма какво да се крие. Но ето, наскоро филм ни прожектираха, „Освобождение“, и Хитлер беше в него. Но какъв Хитлер е това — артист от ГДР, Диц се казва. Виж, ако ти, полковник, сам беше изял една жаба, тогава вече щях да повярвам, а на кино може да показват каквото си искат, дори и Хитлер, да не говорим за жабите.

— Е, какво? — повтаря той. Какво да му кажеш? Ако му кажа, че съм повярвал, веднага ще ме почне: „Как ти, разузнавачо, повярва на такава глупост? Аз прожектирам врели-некипели, а ти вярваш? Как ти, офицерът по информацията, ще можеш да различаваш ценните документи от фалшифицираните?“

— Не — казвам — не мога да повярвам на този филм. Фалшификация. Евтина. Ако хората няма какво да ядат, то те, в краен случай, могат да изядат котка или куче. Защо точно жаби? — Напълно ми е ясно, че филмът е учебен. Проверяват съобразителността ми. Я онази дама какъв пухкав пудел има. Тук ме проверяват дали съм забелязал пудела или не. Естествено, че съм го забелязал. И правя извода, който вие явно искате до получите от мен: нормалният човек няма да яде Жаби, ако има пудел на разположение. Не е логично това.

А Марчук вече се сърди:

— Жабите струват пари, и то много.

Мълча. Не влизам в спор. На всекиго е ясно, че жабите не може да са скъпи. Но се съгласявам дипломатично с полковника, неопределено, като си оставям вратичка за отстъпление:

— Щуреят, защото им е широко около врата. Буржоазно разложение.

— Ето, виждаш ли. Най-после повярва. Защо ти прожектирах филма: хората ги ядат, а ти се страхуваш дори да ги хванеш с ръка. Ако говорим откровено, аз самият не мога да хвана с ръка жаба или змия, но на мен това не ми и трябва. А ти, Викторе, си начинаещ млад и перспективен офицер от разузнаването, на теб това ти е необходимо.

Вътрешно изстивам: нима ще ме карат и да ги ям? Марчук е психолог. Чете мислите ми като в книга:

— Не бой се, няма да те караме да ядеш жаби. Змии — може, но жаби — не.

Войничето е съвсем ниско. Личицето му е детско. Миглите му са дълги, като на момиче. Диверсант. От Спецназа. Четирите батальона на диверсионната бригада са попълнени с грамадни войници. Вървят из градчето като стадо мечоци. Но една рота в бригадата е попълнена с разнокалибрени войничета, понякога съвсем дребнички. Това е специалната професионална рота. Тя е по-опасна, отколкото четирите батальона мечоци, взети заедно.