Виктор Суворов - Аквариум

Ските ни са къси и широки. Отдолу са покрити с истинска лисича кожа. Лесно е да се хвърлят с парашут. Те се плъзгат напред, назад приплъзване няма. Лисичата кожа в такъв случай изпъква, не го пуска. Тези ски са диверсионни, често не оставят следи, особено върху плътен, слегнал се сняг. Много са широки. Не пропадат. От такива ски и къщичка може да се направи в снега — косъмът навътре, спете, момчета, един по един. Но най-главното е, че тези ски не замръзват, не се покриват с ледена коричка.

До сутринта сили не ни останаха. Три часа се измъквахме от района на спускането, следите си маскирахме. Куртките ни са мокри. Лицата — червени. Потта се лее като ручеи. Сърцето ти ще изскочи. Езикът е оплезен, както кучешкия в горещините. Винаги в началото е така. На четвъртия-петия ден ще влезем в ритъм и ще се движим като машини. Но първият ден винаги е много тежък. Първата нощ и следващите две са ужасни. След това ще бъде по-леко.

— Командире, в селото лаят кучета. Не е на добро. Там значи има чужди хора.

Това на всеки е ясно. Кой толкова рано и в такова затънтено място може да разтревожи селските кучета?

— Ще заобиколим. Ще тръгнем наляво.

— Вляво има засада на КГБ. Ей там, в онази горичка. Виж, командире, птиците се вият над гората.

Също правилно. Кой ги е подгонил от местата им в такъв студ? По това време птиците, настръхнали, са по покритите със скреж клони. Да се върви натам, разбира се, не може. Остава ни само пътят през овразите, през нападалите дървета, където добър човек не стъпва. Там е пътят само за вълци и диверсантите от Спецназ.

— Готови ли сте? Напред!

Нормите са жестоки: осем километра в час.

Вечер е. Студът се усилва. През деня сме изминали 67 километра Почивахме два пъти. Време е още веднъж да полежим на снега.

— Няма да стане, търтеи такива — ободрява ни командирът — вчера трябваше да спите.

Командирът е ядосан. Групата не издържа скоростта на маршовото движение. Групата е ядосана. Идва нощта. Това е лошо. През деня групата може понякога и да полегне на снега, в храстите, в блатото и да изчака. Но през нощта това никога не се случва. Нощта е измислена за работа. Ние сме като проститутките — работим през нощта.

Не си ли починал през деня, през нощта никой няма да ти разреши.

— Да не се яде сняг! — командирът е суров. — Ще ви размажа!

Това не се отнася за мен. Това са закани по адрес на Чингис-Хан и Ютията. Моето положение не позволява. Аз съм проверяващ. Нямам право да слагам сняг в устата. Да не бях проверяващ, непременно тайничко бих се нагълтал с бялата влага. С шепи щях да я натъпча. Горещо е. Потта струи по челото. Добре, че главата е обръсната, иначе косата щеше да стане на топка. На всички куртки откъм гърба се вдига пара. Всичко е просмукано от пот, всичко е сковано от студа. Дрехите са станали като колове, сякаш от дъски са шити. Пред очите ми се мяркат оранжеви кръгове. Групата не издържа на маршовата скорост… Не яжте сняг!… Ще ви размажа!… По-добрс е да се гледа надолу, към краищата на ските. Гледаш ли в краката си, омайващ се, вървиш съвсем механично и недостижимият хоризонт не те ядосва.

— Шкембета проклети! Търбуси! — командирът е свиреп. — Гледай напред! На засада ще налетим! Негатив не забеляза светлинка вляво. Гледай, Негатив, че ще ти избия зъбите с щеката.

Групата знае, че командирът не е по шегите. Ще ги избие.

— Напред, търбуси!

Над света изгрява кървава зора. Косматото, надменно слънце се изтърколи сред студената мъгла над лилавите върхове на елите., Студът пука по горските просеки. |

Лежим в еловите храсти. За втори път през нощта. Чакаме изпратения напред патрул. Лицата на всички са бели, без капчица кръв, като на мъртъвци. Краката треперят. Трябва да се вдигнат нагоре — така кръвта се оттича от тях. Така им е по-леко. Радистите лежат по гръб на снега, сложили крака върху контейнерите. Всички останали също са вдигнали крака нагоре. Мина повече от денонощие, откакто скочихме. През цялото време вървим. На всеки три-четири часа спираме за петнадесет-двадесет минути. Двама наблюдават обстановката и двама излизат напред, останалите лягат по гръб и веднага заспиват.! Карл де ла Дюшес е отметнал глава и от разгърдената му куртка бавно струи пара. Една добре оформена снежинка кацва бавно й отвореното му гърло и плавно изчезва. Очите ми се залепват. Сякаш някой е сипал пепел под клепачите ми. Да можех да попремигна, пък да ги затворя и да не ги отварям поне шестстотин минути!