Виктор Суворов: Аквариум

С кимване на глава Лукавият ми дава знак да изляза Излизам от кабинета и, затваряйки вратата, чувам гласа му, лишен от каквито и да било емоции:

— Разказвай…

Съвсем зле.

Никога не ми се е случвало подобно нещо. Прилошава им само на слабите. Именно те са си измислили хилядите болести и са им се посветили, като пропиляват времето си. Тези слаби хора са си измисляли главоболието, пристъпите на слабост, припаданията, угризенията на съвестта. Нищо подобно няма. Всички тези беди са само във въображението на слабите. Не слагам себе си в силните. Аз съм нормален. А нормалният човек няма нито главоболие, нито сърдечни пристъпи, нито нервни разстройства. Никога не съм боледуват, никога не съм хленчил, никога не съм молил за ничия помощ.

Но днес ми е зле. Непоносима тъга. Смъртна тъга. Чак човек да заколиш.

Седя в една малка пивница В ъгъла. Като заграден отвсякъде вълк. Покривката, върху която са опрени лактите ми, е на квадрати — червено с бяло. Чиста покривка. Бирената халба е голяма. Изваяна. Бирата прилича по цвят на коняк. Сигурно и вкусът й е чудесен. Но аз не чувствам вкуса й. На неравната стена на бирената халба стоят два лъва на задните си лапи, а с предните държат щит. Красив щит и красиви лъвове. Розовите им езичета са изплезени. Обичам всички видове котки: и леопардите, и пантерите, и домашните котки — черни и сивички. И онези лъвове, които са на бирените халби, и тях обичам. Красив звяр е котката. Дори домашната. Чиста. Силна. От кучето котката се различава по своята независимост. А колко гъвкава е! Защо хората не се прекланят пред котките?

Хората в салона са весели. Те сигурно всички се познават. Всички се усмихват един на друг. Срещу мен седят четирима здравеняци: шапки с пера, къси кожени гащи до коляното с връвчици. Мъжагите са страшно яки. Брадите им са рижави. На масата им вече няма място от празните халби. Смеят се. Какво се хилите? Така бих запратил някоя халба по смеещите се мутри. Голяма работа, че сте четирима, че юмруците ви са почти като на моя командир на полка — юмруци като бирени халби.

Да взема да им скоча? И да ме убият на място. Да ми строшат черепа с дъбова табуретка или австрийска украсена халба. Но няма да ме убият. Ще ме изхвърлят от салона и ще извикат полиция. А ако се нахвърля на някой полицай? Или пък Брежнев скоро пристига във Виена на среща с наивния Картър. Да се хвърля срещу Брежнев? Тогава вече съвсем сигурно ще ме убият.

Само че, нима е интересно да умра от ръката на полицай или от ръцете на тайните брежневи телохранители? Друго нещо е, когато те убиват добри и силни хора като тези отсреща. А те смеят ли се, смеят.

Никога на никого не съм завиждал. А сега изведнъж завистта като усойница пропълзя тихо в душата ми. Ех, да имах едни такива панталони до колената, пък и шапка с перо! Бирена халба вече си имам. Какво повече му трябва на човек да е напълно щастлив?

А те се смеят, превиват се. Един се закашля, а смехът така и ще го сдави. Друг става, халбата в ръката му е пълна, пяната прелива отвън. Също се смее. Гледам го в очите. Какво има в очите ми не знам, но срещайки погледа си с мен, якият австриец, глава на компанията, изведнъж млъкна и сподави усмивката си. И той ме гледа в очите. Съсредоточено и внимателно. Очите му са ясни. Чисти очи. Гледа ме. Стисна устни. Наклони глава.

Дали от погледа ми навяваше смъртен студ, дали съобрази, че сам себе си погребвах. Какво си помисли за мен, не знам. Но като срещна погледа си с моя, този як мъжага някак си угасна. Всички край него се смеят. Алкохолът кипи в щастливите им глави, а той седи мрачен, гледа в пода. Дори ми стана жал за него. Защо с погледа си развалих цялата вечер на човека?

Много ли продължи това, малко ли, но те станаха, тръгнаха към изхода. Онзи, най-големият, върви последен. На самата врата спря, погледна ме изпод вежди, а после изведнъж понесе гигантското си туловище към моята маса. Страшен, като разгневен танк. Челюстта ми дори ме засмъдя, предусещайки избитите от удара зъби. Не изпитвах никакъв страх. Удряй ме, австриецо, здравата ти развалих вечерта. При нас за това винаги разбиват муцуните. Традиция ни е. Приближава се. Закри целия свят пред мен с исполинския си корем. Удряй, австриецо! Няма да се съпротивлявам. Удряй, не си играй! Ръката му тежка, няколкокилограмова, се отпусна върху лявото ми рамо и леко го стисна. И по тази ръка сякаш потече човешко съчувствие. С дясната си ръка стиснах ръката му. Стиснах я благодарно. Не гледам в очите. Не знам защо. Склоних глава над масата. А той тръгна към изхода, тромав, без да се обръща. Чужд човек. Същество от друга планета.