Виктор Суворов - Аквариум

Стъпвам внимателно. Но походката ми не трябва да е прокрадваща се, а погледът ми — на крадец. Нека да си мислят, че току-що съм пристигнал, оставил съм колата си в парка и се прибирам вкъщи. Стоманената врата отварям с друг ключ. От подземния гараж се изкачвам с асансьора на най-горния етаж и изчаквам там няколко минути, като се вслушвам внимателно. Къщата спи. Нито врата изтраква, нито асансьорът се плъзга из шахтата. Гледам часовника. Дори и да ме следят, моето посещение трябва да остане неразбираемо. Може да съм дошъл при някой американски дипломат на среща, а може и да ме чака някоя жена? Ако ме следят, то дори и истинската ми цел — да пусна Библията в пощенската кутия — може да им се стори като маскировка и дълго да гадаят за истинската ми цел: доста се задържах горе.

Асансьорите всъщност са замрели в шахтите си, а по стълбите няма жива душа — пълна тишина.

Сега слизам внимателно надолу. Стъпвам не на пръсти и не върху цялата площ на подметката си. Не. Докосвам пода само с външните ръбове на обувките като клоун, с изкривени като обръчи на бъчва крака. Подметките ми са меки, не скърцат. Но все пак по-добре е да вървя, както са ме учили. Така стъпките никак не се чуват. Ето го и най-долният етаж. В мраморното предверие има десетки вратички на пощенски кутии. Знам коя ми е нужна, но спирам край много и разглеждам надписите с имената на собствениците. С цялото си тяло се облягам на блока с кутиите и незабележимо пускам пакета в нужния отвор. Ако ме гледат откъм гърба, едва ли ще могат точно да определят коя пощенска кутия ме е интересувала и какво съм направил с нея.

Със скучаещ вид — не съм открил нищо интересно — слизам по стълбата надолу в подземния гараж.

Онзи, който използва един и същи път за вход и за изход, демонстрира липса на вкус към конспиративната работа. Аз усещам вкуса. Той не прилича нито на вкуса на виното, нито на вкуса на любовта, нито на вкуса на борбата. Вкусът на конспиративния живот не прилича на който и да е друг, разбирам го и го ценя. Имам такъв вкус. И не липсата на вкус ме гони отново в тъмния гараж. Просто нямам по-добър път.

Отново не си доспивам. И кога да се наспя? Очите ми са възпалени. Появявам се рано сутринта в Забоя, макар днес да е почивен ден. Чакам Вовка. Ако беше се появил преди мен, би било просто великолепно. Но само Саша-Аерофлот се прозява в ъгъла. Очите му също са зачервени. Той сигурно също е поставял капани някому, може дори и на мен да е. Вероятно той чака някого, който трябва да дотърчи запъхтян. Оправдава се: необходимо му било срочно да завърши финансовия отчет. Аз, естествено, разбирам, че това е истина, но не цялата. В 6 часа сутринта в неделя друго го е докарало в Забоя. Казвам му, че за следващата поща три мои отчета за операции още не са отпечатани. Това наистина е така. Но и той разбира, че това не е единствената причина, накарала ме да съм тук. Дава си вид, че работи, а сам поглежда часовника. Аз също си давам вид. Сам също поглеждам часовника, но крадешком. Поставил съм документите върху работната си маса, а гледам в стената. Жалко, че не ни се полага да имаме прозорчета в работните помещения.

В 10 сутринта Младши лидерът кани Сашка-Аерофлот в кабинета си. Сега съм сам в голямата работна зала.

В 1132 се появява Навигаторът.

— Е, какво става?

— Другарю генерал, пуснах подаръка без произшествия. Но той още не е реагирал.

По израза на лицето на Навигатора разбирам, че не мен са ме проверявали, а Вовка Фомичев. Елементарна провокация. Хвана се. По някаква причина, намирайки Библията в пощенската си кутия, той не доложи незабавно на ръководството. А ако с него се случи нещо сериозно, тогава ще доложи ли или не? Ясно, че е опасен за цялата ни тайна организация и за цялата съветска система.

— Виктор Андреевич, отивай си, почивай. Ще се върнеш в 6 вечерта.

— Слушам.

Целият свят има почивни дни. Дни, когато никой не ходи на работа. Съветските дипломати имат по два такива дни в седмицата. Събота и неделя.

Но ГРУ няма почивни дни. И КГБ — също. Да си представим следната картина: през всеки почивен ден част от дипломатите не ходи на работа. А другата, по-голямата част — ходи. На всички веднага ще им стане ясно кой е само дипломат и кой — не съвсем.

За да не се случи това, са измислени много различни хитрини, за да бъде привлечен „само“ дипломатът през почивния му ден в посолството, така че зад широката му дружелюбна усмивка да се скрие активността на резидентурите. Посолството през почивния ден е като мравуняк и това не е случайно. В почивните и то само в почивните дни, раздават пощата от Съюза. Писмата и вестниците. „Известния“ трябват на всички. Там се отпечатва курсът на валутата. Всеки е зает с изчисления: сега ли да смени валутата си за сертификати или да изчака валутният курс да скочи. Каква ще е позицията на съветската държавна банка след седмица един господ знае, само той и никой друг, дори и председателят на банката.