Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Дядо поп не можеше да премине с мълчание относително мене. Той трябваше да каже поне две думи в присъствието на турците, защото и мълчанието понякога се взема за вина.

— А бе, синко, ами вие дотолкова ли глупави бяхте да се подигнете против милостивия ни цар-баща? — каза той официално, които думи отдавна можеше да дъвче из устата си, защото ги каза съвсем набързо.

— Заблудени хора сте вие! Който ви е увел в тоя път, да ви тегли греха.

— Това не е ваша работа — отговорих аз на дядо попа.

Тръгнахме и после два часа бяхме вече в цветущето него време българско селце Беброво, гдето се спряхме на конака. И тук заптиите проводиха да им приготовляват ядение, при всичко че големите им тъгарчуци бяха пълни с хляб и сирене още от с. Марин. След един час почивка в Беброво потеглихме през Тузлука за българското село Стара река. От Беброво тръгнаха с нас още двама души башибозуци. От това последньото село до Стара река няма друго българско село; по тая причина водачите ми бързаха за стигание вечерта, защото в турско село не им се оставаше да огъват сухия кукурузов хляб. По пътя, близо до едно турско село, много кадъни женеха по нивята. За да им обърнат вниманието, водачите ме принудиха да запея някоя комитаджийска песен, която тия поздравиха с гръмванието на няколко пищова. Селото Стара река е в самите поли на Балкана, откъм северна страна на сливенския проход Демиркапия. И тука същите приготовления за ядение от страна на турците, както в с. Бълван. Кехаята на селото, куц и без ръка, който беше даскал в същото време, до вечерта два пъти се сподоби да яде бой, по причина че не можеше да изпълнява скоро заповедите на агите.

Аз стоях още вързан отпред сундурмата на къщата, в която бяхме кондисали. Стопанинът на къщата, млад черноок българин, на тридесетгодишна възраст, по причина че нямаше още жените от нива, сам разпореждаше да кладе огъня, защото турците и в най-голямата жега не стоят без огън. Имах тютюн, турен в кесия, подпъхната на пояса ми, но не можах сам да си направя цигара, по причина, както казах, че ръцете ми бяха вързани, за което предложих на стопанина с молба той да ми направи една цигара.

— Да ти направя цигара ли? Не те е срам! Като на вас чапкъни, които разбъркаха света, зехир не давам беля — отговори сърдито той, като викаше още нависоко да го чуят и турците, с което искаше да се препоръча.

Но турците не са твърде горещи любители на подлото лицемерие; от това правило се изключава тяхното правителство и изнежените ефендета.

— Ще ти изсъхнат ръцете ли бе, п… — каза един от башибозуците на стопанина. — Той се чете наш душманин, излязъл е да коли турци, но ние, два деня стана, от нашия тютюн му правим цигари. Тук пред нас го псуваш, но да го намериш в Балкана, в устата ще го целунеш.

Стопанинът ми изпълни просбата; без да се обади нищо.

Вечерта ме туриха в отделна стая, като ми отвързаха и ръцете, докато ям хляб; а после донесоха едни конски букаи и доведоха един българин, с когото ни заключиха в тях, само по едина крак и по едната ръка в белегчетата. Българинът само сумтеше, докато ни връзваха, което беше знак, че той негодува; но нищо не смееше да се обади, защото знаеше какво ще да го последва, и само клюмаше с главата си на заповедите от страна на турците, които му поръчваха да не заспива тежко.

— Ако го отървеш да избяга, тебе ще покачим на бесилката в Сливен — казваха тия.

Турците ни оставиха сами. Малко след тяхното заминувание моят другар българин започна да псува, каквото му дойдеше до устата, загдето го свързали при мене. Той дотолкова ме имаше за долен и отритнат от света човек, щото една думица не приемаше да отправи към мене, а сам на себе си говореше:

— Бе хей, луда главо, защо не отидеш в Кипилово (ближно българско село), като ти се молеха хората? Ама нямало ниви, нямал си къщи, гладен ли щеше да умреш? Малка ли е гората, да сечеш дърва, да белиш киселичови кори (за боя)? Ха, хак ти е сега! Остави къща и деца и се търкаляй заедно с въшкавите цигани-хърсъзи!…

— Мълчи, байно, защото мене ми се спи — казах аз.

— Да се опустее и селото му, и главата му, и наредбите му! На тоя свят няма управа, бей, няма! Сиромах ли си, тежко ти и горко! Всеки иска да те направи мост, всеки те тъпчи в тинята.

— Казах ти, приятелю, не съм разположен да слушам твоите молитви.

Приятеля ми продължаваше без никакво стеснение:

— Пък много сган били тия кучета, господ да ги убие! В касабата (в Сливен) бесят, в Търново бесят, по други места бесят — няма свършвание.