Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Късно вечерта, часът около два по турски, стигнахме в Елена. Няма да се разпространявам надълго да описвам трудностите на пътуванието, само с едни калцуни на краката, защото това ми е дотегнало вече, дотегнало е навярно и на читателите, тъй като на много места сме говорили досега по тоя същия предмет.

Ако в последно време турското правителство имаше пълнейше доверие на някои градове или села в Балканския полуостров, то, без съмнение, тия градове са Елена и Котел, в които никакви народни движения не са ставали. Като изключим Раковски, който не може да се каже, че е котленец, така също редки примери има да е излязъл и някой бунтовник от поменатите два градовце. Разбира се, че всичко това може да си има своите причини.

Според нас първата и най-главна причина е, че от тия места са излезли няколко авторитетни личности, които отпосле са занимавали чиновнически постове при турското правителство и завинаги са били против всяко движение, което е имало за цел разтурянето на турската държава. Като такива тия са имали силно влияние на своите съотечественици. По-развитите от тия последните са се стремили да завземат турски служби; а останалите не са имали нищо определено и вървели безсъзнателно, подир силните на деня. Руските солдати най-много бяха наежени против жителите на тия два градовце, тъй щото, когато турците съсипаха Елена, гдето от по-напред сланината се продаваше по 15 гроша оката на руския солдатин, никому не стана жално от тия последните. „При турците ние бяхме много по-добре“, казваха еленчени във време на войната. Същото ставаше и в Котел. Когато жителите на другите градове в България и Тракия посрещнаха за пръв път своите освободители и им принасяха в дар мило и драго, котленци предпочитаха да нападнат турските хамбари с храна и ориз, отколкото да посрещат, които продукти отпосле продаваха с двойна и тройна цена на избавителите си.

Втора причина за предаността на горепоменатите два града към полумесеца може да бъде според нас и това, че чрез съсредоточаванието капиталите в ръцете на известни богаташи съдбините на много хора са зависели от тия последните. А човек фиазчия, който притежава няколко къшли в Добруджа и е можал да завладее цели села икономически благодарение само на робството, естествено е, че той ще употреби всичките сили за непокътнованието на това робство. 131

Достатъчно е било да заподозре той някого от своите полуубити раи или заемодавци във волнодумство и негодувание против робството, и тоя последният е пропадал.

Богатите хора по целия свят са врагове на свободата, при всичко че мнозина се стараят да докажат, че те са благодетели на человечеството и без тях се не може. Ние, българите, поне не можем да покажем на такова лице, с някои изключения, което да е принесло добро на народния ни жертвеник.

Така също няма пример в последните наши движения да е посетил някой от апостолите Елена или Котел. Четата, която в 1876 год. излезе от Сливен под предводителството на Стоил войвода, ако не беше я заварил снегът на 8 май в с. Жеравна, от който трябваше да се измени направлението към с. Нейково, решението й беше да изгори Котел. Наистина, капитан Георги Мамарчев, който е искал да приготви въстание в Търново, тоже е бил котленец; и в Капиновския манастир обесиха няколко еленски първенци, предадени от хаджи Юрданча, които са искали да дигат въстание; но това са ред частности, които не можат да се вземат за общо правило.

И така, в Елена, като чужд град на общото българско движение, в това време докарванието на вързан комита никому не правеше впечатление. Даже и конашките заптии не ме наричаха с общоупотребителното име — комита, — но просто хапуз (затворник). Мене ме запряха в местния затвор през нощта, в който нямаше никое друго лице затворено, като че тая местност беше от Небесната империя, гдето всичко върви по мед и масло.

Вързаха ме за врата с един ръждясал синджир ог прозореца, неупотребляван бог знае откога, и ме оставиха в тъмнината на голите дъски. Точно описание на еленския затвор не можа направи сега по причина, че не ми остана време да го разгледам. Помня само, че в него дотолкова бълхи, дървеници и мишки имаше, щото цялата нощ нямаше заспивание. Мишките преминуваха отгоре ми като айгъри и заптиите бяха принудени няколко пъти през нощта да се залавят за пушките си, по причина, че дрънках синджира да се браня, а тия мислеха, че се опитвам да бягам.

Рано сутринта потеглихме да вървим, като хванахме пътя за Беброво. Нямаше вече никакво съмнение, че мене ме карат за Сливен, а оттам в Пловдив, гдето, според изпита ми, че там съм бил в най-голямата сила на въстанието, възможно беше да се открият комитаджийските ми работи. През всяко българско село, отгдето минувахме, заптиите трябваше да правят уж кафалтия (закуска), която се състоеше от няколко престъргани пити и около една ока сирене, в случай че нямаше време за друга гостба. В с. Марин, чисто българско селце, по пътя между Беброво и Елена, не бяхме се още спрели, когато стана разпореждание да се приготви една топла турта и малко сирене с две-три глави лук за кафалтия после кафето. Спряхме се на мегдана сред селото, под сянката на едно дръвце, гдето не закъсня да дойде селският чорбаджия, дядо поп и няколко по-любопитни младежи. Моите водители никак не обръщаха внимание с кого и за какво говоря, което може би да не намираха за вредно или пък не им беше поръчано от надлежното място. Тия водеха разговор с чорбаждиите около кафалтията, на една страна; а аз, на друга — с младежите, които, възползувани от нечистите ми дрипели, съвсем свободно ме запитваха за едно, за друго. Няколко мои отговори обаче ги направиха да погледнат на мене по-сериозно и по-съчувствено, като ми съобщиха и някои новини от вънкашния свят, които аз не знаех, както и някои подробности за участта на сливенската чета.