Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Един петъчен ден — бесенията ставаха в петък, после джамията, пред пладне — сестрите на Сава Пенев дойдоха с плач на затвора да се простят с брата си за „всеки случай“. Едно малко движение се забележваше навън, от което невъзможно беше още нищо положително да се определи. После пладне обаче работата стана по-сериозна. Заптиите се развикаха със свойствения тя м тревожен „тон“ всеки да върви на мястото си, касатурите им дрънкаха по стълбите, вратата на всичките кауши загърмяха и извиванието на ключовете в дебелите железни брави се отражаваше за последен път из тесните коридори. Всичко предшествуваше грозна бесилка…

Савата и другите ни другари, макар и да се мъчеха да удържат присъствие духа, вънкашността на устните им и говорението им, като че устата им бяха посипани с брашно, показваха, че пулсът им е в ненормално състояние. Даже и аз, при всичко че бях осигурен донейде, чувствувах някакви си тръпки, които ми запалиха язика. Всичките бунтовници бяха се събрали около ни, да ни погледат за последен път, като се мъчеха с някои изтъркани фрази да ни утешават. Тук беше и Стойко Качеуната, който като стар затворник и не комита трябваше да знае повече правителствените разпореждания.

— Сава, ти не си дете, братко, да не виждаш какво се върши около ти!… — каза Качеуната без някакво посвенявание, като че искаше една цигара тютюн. — Днес тебе ще те обесят… Това го зная от вярно място… Всинца ще умреме. Заптиите са се разпоредили даже кой какво ще вземе от умрелите. Заради това, докато си още жив, дай ги кундурите на мене да те споменавам… Инак ще паднат в кучешки ръце…

Всичките присъствующи опулиха очи върху Качеуната, който далеч беше да се сети, че неговите думи падаха като сол върху рана. Савата, макар и в предсмъртните си часове, даде удовлетворителен отговор на грубия просител, който отговор не може да ви се преде, драги читатели, дума по дума, защото е казан по хапушки.

Един час се измина и каушите стояха още затворени. Най-напред моето сърце се преобърна, като си чух името да се произнася отвън на висок глас. Как съм отишел до вратата, отгдето викаше заптието, и кога съм се върнал на мястото си, това аз не помня… Не можах да разбера и какво ми каза заптието. Отпосле ми разправиха другите бунтовници, че то казало да се „приготовлявам за път“. Със сълзи на очите се простих с другарите си. Игуменът на Троянския манастир, хаджи Арсений, истински Христов служител, даде ми своите калцуни, като ме благославяше да ме запази Спасителят, където и да ме карат. Другарите ми дойдоха до вратата да гледат какво ще стане с мене, а най-повече да видят по кой начин ще ми заключат ръцете в белегчетата, от което може да се познае ще има ли бесилка, т.е. ако белегчетата са турени отпред, това значи пътувание; а ако са отзад — бесилка. Около половина час стоях в пустия коридор на затвора, гдето нямаше жива душа освен каведжията, стар турчин. Така също и от другите кауши турците се бяха натрупали да гледат по прозорците, защото и тия знаела, че имаше да стане нещо тоя ден. Изведоха ме навън пред заптийската одая, до чешмата, гдето ми удариха белегчетата; но не отзад, а отпред, което другарите ми не можаха да видят, за да се успокоят. Тук беше и севлиевският юзбашия, който постоянно ни ругаеше, защото новоселските бунтовници във време на въстанието бяха му взели саблята, за което и се отчисли. Той можа да познае каква мисъл се въртеше това време из главата ми, за което ме уверяваше да не съм се боел.

— Аз ти казвам мусулмански (самата правда), че ти ще отидеш на мемлекета си — продължи той доволно учтиво.

След това аз вървях вече пред едно заптие и двама души башибозуци към турския мост в град Търново. Нито аз знаех що стана с другарите ми тоя ден, нито пък тия знаеха какво стана с мене. 130

После три часа ние бяхме в манастира „Св. Никола“, който е на пътя между Търново и Елена. Тук водачите ми ядоха хляб, при всичко че не бяха гладни, невъзможно беше да не побезпокоят манастирските служители в това мътно за тях време. Тия, водачите ми, се случиха добри хора, макар и двамата да бяха башибозуци; още като излязохме от Търново, аз можах да се споразумея с тях. След ядение в манастира игуменът стъпи с мене в разговор. Той ме разпита за едно, за друго, а най-после пожела да ми научи името, за да се спомена в светата литургия. Той показваше да е добър човек. В негово отсъствие обаче по подбуждение на водачите си аз бях принуден да му заплатя с непризнателност. Работата се състоеше в това: за да се подиграят със скромния старец, тия ме накараха да му кажа пред тях, че и той е бил комита и много пъти ми давал прибежище в манастиря. Нямаше какво да се прави; за да се отърва от бой, аз трябваше да им вървя по волята. Дядо игумен най-напред не искаше да обърне внимание на моите думи; но отпосле, като видя, че не се смея и турците захванаха да го подплашват, уплаши се и започна да се оправдава, че той през целия си живот не е помислил за подобни работи. Турците се кикотеха и тържествуваха над беззащитния. На излязване обаче аз намерих случай да разясня во късо на стареца в що се състоеше работата.