Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Бабаитлъкът и патриотизмът на нашите заптии беше закачен на твърде чувствително място. Те не знаеха какво да отговарят на горните въпроси. Някъде преминуваха с мълчание, а на друго място, гдето трябваше да се каже нещо, отговаряха с наведени глави, че законът им вързал ръцете. Най-после един пъдарин от лозята, турчин, разбира се, когото Сава Пенев бил няколко пъти, даде подтик на неопределеното положение. Той можал да познае своя противник чак когато сме отминали, защото извика изотзаде ни и тичешком ни достигна.

— Как е името на тоя комита, когото карате? — попита той заптиите, като сочеше Савата.

— Яли му кучета главата — комита и туйто! Нима съм му рязал от ухото? — отговори един заптия.

— Тогава вие нищо не знаете — продължи пъдаринът. — Той е оня Сава Пенев, баш комита, който миналата година избягна от ръцете на Селим чауша и отиде при московеца.

Тия обяснения бяха доволно, по-нататък се знаеше останалото от биографията на Савата. На часа още Сулейман циганинът се отстъпи и ритна клетника в гърба, колкото му сила стигаше.

— Мълчиш, а? Мълчиш! Не се обаждаш кой си, хабер си нямал от нищо, мръсно куче — викаха заптиите.

— Е, комита съм най-после, джанъм! Туй съм то. От бесилката по-нататък има ли друго село? — отговори цял-целниничък развълнуван.

Всичките заптии се разкайваха, че не знаели от по-рано с какви хора имали работа.

А лозята търновски и техните дебели сенки бяха пълни с публика, но публика само с бели ашмаци, т.е. кадъни. Где тогава наша българка да се осмели и седне на сянка в лозята? Това би значело все едно да развива байрак по Стара планина. Отдалеч още тия покрити дами захванаха да не крият своята ненавист и злоба срещу нас, синджирлиите. Тяхното присъствие и участието им в конвоя естествено е, че трябваше да повдигне повече злъчката на заптиите, които, дявол ги взел, повечето бяха млади, повече крехки на изкушение. Ако защитниците на женската еманципация доказват четвероъгълно, че присъствието на прекрасния пол на человеческия род е разбивало крепости и ръководило гении в много смели предприятия, то това правило трябваше да бъде общо както в благородните стремления, така и в грубите. Нима да се налагат по голите плещи народните душмани не беше дело от висока добродетел? За да се удостоят с по едно нежно машалла , мнозина от нашите водители се намятаха на синджира, други ни удряха с дръжките на пушките си, трети псуваха, каквото им дойде до устата, и пр. Нашата синджирна линия изгуби равновесие и ред, а ханъмите се кикотеха под своите бели яшмаци и обсипваха с любезности героите.

Оттук нататък нашият Сава беше героят в лозята. И от двете страни на пътя се произнасяше неговото име с някаква си важност. Избягал преди година тъй тържествено, а сега го карат със синджир неизвестно откъде, естествено беше любопитството и смайването на хората.

— Тя втаса, тя: само сеир струвайте оттук нататък какъв маскарлък има да става с мене — говореше той на нас с нисък глас. — Тия всичките, които викат отстрана, все съм ги бил по няколко пъти.

Наближихме до една фабрика за коприна, близо вече до града, мисля, на някого си Сарафиди, в която се слушаха песни и смехове на момичета, работници в това заведение. Една само дума: „Водят Савата вързан!“ — беше в състояние да онемее всичко и да се възцари гробна тишина. За минута-две прозорците на фабриката се задръстиха с черни очи, всичките устремени върху Савата. Само той е в състояние да даде отчет като как е чувствувал себе си в това време, опетлан в синджири и увиснал в парцали, като пеперуда, измежду които се виждаха месата му на много места… Заптиите, които разбираха неговото положение, за да го опозорят още повече — един от тях му залепи една плесница.

Минахме Марно поле и наближихме да влезем в града. Водителите ни имаха добрината да ни покажат отдалеч на кое място са бесилниците, под които имаше наредени катранени бъчовки, на които да стъпват жертвите. Разбира се, че техният грозен изглед трябваше да ни порази окончателно; а още повече разговорът на заптиите.

— Колко души се набират досега обесени? — питаше едно заптие с убийствено хладнокръвие.

— На вярно не можа да зная — отговаряше друго едно, — но миналата неделя, като дохождах тука, бяха станали около 150 души.

Родителите на Сава Пенев, както и мнозина други из града знаеха за нашето пристигание. Пътят ни беше покрай къщата на Сава Пенев, от прозорците на която навярно гледаха неговите роднини, потънали в сълзи. Докато бяхме навън, заптиите ни принуждаваха да вървим скоро; вътре в града, напротив, тия желаеха полека да вървим, за да може да ги види всеки как тия карат комитите. Чаршията беше отворена, всеки си гледаше работата, както му е редът, като че нищо не беше ставало. Велико Търново, центърът на българското въстание, първият бунтовнически окръг, жителите на който щяха да образуват огнения кон, състоящ от две хиляди души, както ни пишеха, когато бяхме в Панагюрище — преспокойно стояха отпреде дюгените си по чехли и наместо пушки и сабли в ръцете им храбро размерваха американ с железните аршини. О, где беше сега Бенковски да види с очите си!