Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Ние се помайвахме тук-там под сенките, дордето се мръкне или по-добре, дордето поръчаните кавалтии станат готови. Заптиите не бяха вече, както тая заран, свирепи. Предстоящето ходение в село Бълван ги предразполагаше, вардеха се да се не разсърдят, да не би да им избяга апетитът, и псувните даже престанаха, мнозина пееха и се зевзеклендисваха с нас. На всекиго кръщаха по едно име, кого нарекоха войвда изпомежду ни, кого байрактар, кого писар, кого чаушин, тръбач и пр. За Бълванската махала преминахме през Ново село, някогашен център на прочутия патриот отче Матей Преображенский. Тук близо до пътя стърчеше неговото „ханче“, бяло и ново здание, което той беше направил нарочно за криение на апостолите на свободата и други още подозрени лица. Савата въздъхна, като преминахме покрай него, защото много нощи беше прекарал под неговата стряха с отчето.

Слънце не беше заседнало още, когато стигнахме в Бълван. Кехаята, който ни посрещна отдалеч, с първо виждание го биха още, че не носел в ръцете си тояга, негово отличително качество, т.е. неформен бил, да се изразим съвременно. Конакът беше избран в най-хубавата в селото къща. Под дебелите сенки на едно дърво беше постлано на заптиите рогозки, черги и възглавници. Стигнали-нестигнали още, каветата дойдоха. Почна се кефът при най-голямо разположение. За да бъдат още по-добре спокойни, т.е. да не им пречим ние, поискаха да ни заключат в яхъра още с видело. Ние им се помолихме, апелирахме на тяхното величие да ни оставят, дордето мръкне, в градината, за да можем на техни дни да се попощим на слънце за последен път, за което ще да ги благославяме. Молбата ни се взе във внимание, защото, както казах, агите плаваха в разположение. Скоро заповядаха да излезе селска стража, с която заобиколиха градината, гдето се намирахме.

Где български жандарин, околийски началник, управител или министър най-после може да кротне подобен моабет с такова спокойствие и големство? То е и немислимо. Противоречия се явяват и във възпитания, и в минало, и в традиция, и в понятия, и в национална държавна гордост. Гдето и да се турят сравнения, фиаското е очевидно. Дали с Илдъръм Баязида и Шишмана, или с Амурата и Асена? И да би желал българският жандарин, и да се би напрягал, пак не може се удари с турския заптия. Като насядаха около своя чаушин, който ги покани най-напред; като се облегнаха величествено на възглавниците на лакът; като запушиха чибуците и цигарите; като засърбаха каветата, което ставаше с ред и с такт, по старшинство и по чин, т.е. най-напред опъваше чаушинът и най-продължително сърбаше, а после идеха и другите; като почнаха разговорите, как най-големият даваше тема, как всички слушаха и не прекъсваха никому думата, макар той и глупости да говори; какво уважение и почести владееха един към други; като заповядаха на кмета и на кехаята да развеждат атовете — коне не казваха, защото е проста приказка, — всичко това представляваше наглед хора, родени да владеят, управляват и заповядват. А като се ослушаш в разговора им, ще да си съставиш понятие, че турското царство е небесна империя. Какви хвалби, каква гордост и самонадеяност от страната на най-долните агенти на това царство, които получаваха по 70 гроша на месец, не редовно! „Шевкетли падтишахъмъсъ, викнал садразаминът и това и онова му заповядал, или толкова и толкова деня му дал мюхлет.“ „Свикал министрите, затворил ги в една стая и им казал: туй и туй искам. Три деня се гледали и мълчели. Най-после шеих-йслямът проговорил.“ „Валиде-султан се била изразила, че тя само на свои разноски може да поддържа войската три години.“ Ходжите от Цариград искали „изин“ три деня да ги оставят на волята им, па после да ги изхвърлят в морето. С една реч, като споменат своето началство или имената на който и да бил големец заедно с названието като „емир-колу“, „насаат“, „бомбашир“, „ферман“, „мазмата“ и пр., и пр., страхопочитание и благоговение ги обладава.

Кефът на каветата трая около един час. После дойде мастиката и мезетата, които отидоха още за по-дълго време. Почна се най-после генералното сражение с поръчаните през деня ястиета. Щом казаха „бисмиляхим“ и се наведоха над паниците и саханите, всички онемяха вече, всякакви смехове и разговори престанаха, уважение към софрата. Манджите, които оставаха, пращаха ги нам с кехаята със забележка да ядем и помним, че това е за последен път, и да благодарим на еди-кого си чауш ефенди, който не иска да останем гладни, макар и да сме му душмани. Гощаванието трая твърде малко, турците не обичат да се гевезят на софрата, което било грешно и недостойно. Когато те се оттеглиха вече и си измиха ръцете и устата — обичай в тях, — когато се излегнаха отново, оригванията им издаваха глас, като кога се отварят шампански стъкла.