Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Като се свърши това тържество за турците, дойде ред и до нас, не ни забравиха. Яви се един чаушин и ни обади да се стегнеме, Пътуванието, колкото беше трудно от Ловеч до Севлиево, оттук до Търново щеше да бъде по-мъчно по причина на дъжда, който се изля през нощта, както казах. По тая причина, понеже имахме стотина гроша, събрани от севлиевските бунтовници, настояхме да поискаме от правителството да ни хване талига. Това наше желание, което не представляваше нищо особено, не се прие.

— На хаджилък ли ще да вървите, пезевенклер? — отговори смотрителят на затвора.

Ние настоявахме. Надумахме се, че щом ни изкарат на двора, да налягаме на земята, един да каже, че краката му се подбили, други, че стомах го боли, трети — глава и т.н. Щом пристъпихме няколко крачки към двора, навързани и оковани, както тръгнахме от Ловеч, т.е. пак осем души, целият синджир по команда се сложи на зелената трева. Селяните от Троянско, които пазеха двете крила на синджира, не бяха съгласни, не седнаха, но само клекнаха, и то като ги опънахме със синджира.

— А бе, брате, защо се гевезите? Ще си докарате някоя беля на главите! — говореха те.

Заптиите, които вървяха подиря ни, ритнаха ни по няколко пъти да ставаме, но като не ги послушахме, обърнаха се нерешително към юзбашията да му искат съветите.

— Какъв е тоя маскарлък от вас бре, дявол да ви вземе! — изкрещя той на заптиите. — Тия душмани и тука сред конака посред пладня ли ще ми продават комитаджилък? Удряйте!

После тая изрична заповед пояси, касатури, камчици и ритания заиграха по нашите гърбове. Удряха и двамата селяни, без да ги чуят, като се оправдаваха, че те нямат хабер, съгласни са да вървят. До едно време, до вторий и третий удар, показвахме твърдост в характера, но като се отиде по-надълбоко, появи се колебание. Някои изпомежду ни тъй стремително наскачаха, щото и другите в синджира повлякоха подиря си. Савата, който от всинца ни имаше най-дълги мустаци, опънаха го за тях и той тръгна като кираджийски кон. Необмислено постъпихме; трябваше да предвидим, че после обесванието на Пешева турците естествено бяха много наострени, нямаше си следователно мястото нашата претенция. Късно беше вече. Като ни дигнаха от двора на конака, не ни подкараха като хора, но като кози, които притежателят на някоя градина е намерил, че му изяли сеитбите, а сега ги гони. От града не бяхме излезли още, от стените на самия правителствен дом се започна биението, сред чаршията.

— Блъскайте, момчета! Блъскайте тия неверни кучета — викаха оттук-оттам турци, насядали с чибуци по кафенетата, като се обръщаха към заптиите.

Такова беше раздразнението в града Севлиево после обесванието на двете жертви. Заптиите не бяха вече вчерашните от Ловеч, но нови, севлиевски. Помежду им имаше един циганин, на име Сулейман, който беше от най-свирепите. Когато наближавахме някоя локва или кал до колене, тоя Сулейман ни шибнеше да бягаме и ударим през калта, а сам той се обесваше на синджира ни да го носим на вратовете си или възсядаше само едного и викаше да бягаме араван . Няколко часа извървяхме вече от Севлиево, а тичанието и боят не преставаха, пот като из ведро течеше, всинца слехтяхме като добитък. Двамата троянски колибари, които плачеха като деца — чудно, че бяха селяни, по-здрави от нас, — хвърлиха си най-напред абичките на пътя, а после и обущата; ние, останалите, хванати в планината, нищо нямахме за хвърляне. Те, селяните, лягаха и коленичаха по пътя от уморявание, чрез които си действия на вързаните до тях отекоха ръцете, понеже бяха заключени в едно желязо. Страшно беше положението ни тоя ден, всинца си шепнехме помежду си, „че днес ще да се мре“. Никаква милост не можахме да изходатаиствуваме, на всяка дума за молба отговаряше ни се с юмруци, шамари и псувни.

От Севлиево се спряхме едвам на беклемето, което е от лява страна на шосето, на час и половина или по-повече от града, и то благодарение на чаушина на конвоя, който се уплаши да не би да умре някой от нас. Горе в това беклеме, гдето правеха и кафе, ние поръчахме на всичките заптии по едно, като мислехме да ги умилостивим малко. И действително, тая малка жертва и обясненията на някои от нас на турски язик предразположиха ги поне да заговорят с нас. Но циганинът Сулейман все същият оставаше. Както и да е, но щом приеха да ни пият кафето според своя обичай, омекнаха доволно; та освен това изгладиха им се впечатленията от севлиевската сцена.

Тоя ден ние свободно можахме да достигнем Търново; но заптиите се сговориха и намериха за добре, че случаят е добър да кондишат в някое българско село, да продадат малко чалъм и да изядат няколко кокошки.