Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Първи кандидат за бесилката в това време между българите беше Сава Пенев; а измежду турцпте — някой си Юмер, който се обвиняваше в тоза, че със собствената си ръка заклал жена си и двете си дечица, по бабаитски. Той не закъсня да дойде да се видят със Савата, с когото се разговориха надьлго и широко в какво да употребят останалите дни на живота си.

— Аз мисля, че ние двамата с теб, като баш бабаити, трябва да обявим себе си за главатари над затворниците, аз на българите, а ти на турците — каза най-после Савата.

— Това мислех да ти кажа и аз — отговори бабаитинът самодоволно, като погледна на прангите си, които висяха и на двата му крака.

После тоя важен разговор Сава Пенев зае вече първото място в затвора. Той се разпореждаше да държат чисто в затвора, да носят прясна вода, да бият дървениците, караше поповете да четат заран и вечер молитви, учеше ония, които се намираха под следствие, какво да говорят и пр. Разбира се, че всичко това той го правеше само за разпилявание на грижи и тъги.

На втория ден още счупи един ибрик от главата на един селянин от габровските колиби, на име Богдан, който издаваше едно учителче, че било с четата на Дюзтабанова — някой си Никола, родом от Шипка.

Всичките ми другари от Ботевата чета се викаха на изпит при пашата; а мене никак не ме потърсиха. Това ми даваше надежда да предполагам, че моята работа малко по малко ще вземе добър край.

Казах по-горе, че тук се намираше затворен и свещеник Ради, младо и пъргаво момче, родом от Ново село, който се обвиняваше, че взел лично участие с оръжие във въстанието. Той заедно със сина на някого си Филю войвода, от с. Кравеник, често ходеха на изпит. Един ден тях ги задържаха повече, отколкото трябваше, в конака, гдето бяха ги повикали на изпит. Всеки се безпокоеше за тях, защото работата им не беше твърде чиста. По едно време обаче отвориха вратата на кауша и синът на Филип войвода слезе със сълзи на очите, заедно с още един непознат селянин, който така също плачеше и когото всеки помисли, че сега наскоро е докаран. Можете да си въобразите доколко голямо беше зачудванието в затвора между бунтовниците, когато в лицето на непознатия селенин всеки можа да узнае младото попче — свещеник Ради от Ново село! С поток сълзи на очите той и другарят му, синът на Филю войвода (мисля, че името му беше Христо), разказаха, че ги осъдили на смърт чрез обесвание!

Всинца замръзнахме на местата си; останалите свещеници започнаха да се кръстят и да четат молитви.

Когато се прочела резолюцията, чрез която са осъждани на смърт двамата, поп Ради сам разказа следующето:

— Наместникът на търновския митрополит, архимандрит Стефан, ме отведе в една пуста стая в конака и след като ми обяви, че човек, който е дигал пушка срещу царя си, не заслужва да умре със свещеническата си одежда, извади едни ножички, с които ми острига брадата и косите, а после ме накара да си хвърля свещеническите дрехи и ми даде да облека тия парцали…

И как безобразно беше остриган злочестият! От едната страна брадата му стоеше почти цялата, а от другата страна беше станала равна с кожата. По тоя начин беше изрязана и косата му. На главата му наместо калимавката бяха турили един охлузен калпак, от върха на който му се подаваха космите. Позор!

По само себе си се разбира, че отец архимандрит Стефан е бил принуден против волята си може би да изпълни тая заповед на турското правителство. Тъй или инак, но целият затвор осъди неговата постъпка: особено свещениците страшно се бяха наежили против тая постъпка на архимандрита, като мъмреха още, че поп Ради не е знаел да обяви себе си от друго православно ведомство.

Случвало ли ти се е, читателю, да стоиш лице срещу лице с осъден човек на смърт, който да знае, че после няколко минути ще умре, а ти да го утешаваш, че няма нищо и че добър е господ? От това по-мъчно положение няма! След няколко минути осъдените престанаха да плачат. Когато подадоха на свещеника Ради малко огледалце да се види, той, бедният, не можа да се стърпи от да не се засмее, като видя себе си на каква карикатура е заприличал.

Същия ден тях ги извадиха навън да ги бесят заедно с Никола от Ново село. Саранов и още един габровченин осъдиха ги на заточение. Първият от тях плачеше, че ще загине млад-зелен, а вторият, щом прочели присъдата, нагълтал голяма доза афион с цел да се отрови, но биде спасен от доктора. Работите на бунтовниците въобще се разглеждаха с голяма бързина; ден се не минуваше да не освобождават по-няколко души от селяните. Оставаше да се реши само нашата участ. Заптиите и някои от затворниците често ни шепнеха, че „влашките комити“ (от Ботевата чета) ще бъдат обесени; а решенията на турските съдилища навсякъде най-напред се узнават от заптиите — и в затвора; значи, техните думи имаха донякъде правдоподобие.