Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Черкезите обаче, като всеки черкези, които правят изключение от всеки закон, дохождаха свободно до вратата на моя полис, които само нощно време се затваряха, а деня ги оставяха свободни.

И в тях имало хора със сърца, при всичко че са обявени от целия свят за хищна нация! Мнозина ми даваха тютюн и цигари, а нощно време ми спущаха кибрит скрито през една дупка. Управителят на затвора Хюсеин аа постоянно се разхождаше с тояга в ръцете из двора. Ако някой от българите случайно се е навел в двора да върши нещо, то на Хюсеин аа мъчно ставаше да го замине, без да го не удари; а отпосле се смееше. Така също, когато някой българин отидеше да се мие или пере на резервоара, управителят изпращаше някои от циганите да бутне сиромаха българин във водата. Не стига това, но му удареше и няколко тояги, че не стоял мирен и омърсявал водата. Всичко това аз наблюдавах от моя полис. Кой не се подиграваше това време с българина! Тия бяха артисали на света.

Пет деня после моето затваряние извикаха ме в конака при кадията. Той стоеше преспокойно, сам в стаята, на своя дебел миндер, облегнат до стената, с броеница в ръка. Защо именно ме донесоха при кадията, аз не знаех. След като ми зададе обикновените въпроси със същата спокойност, на които аз отговарях без никакво затруднение и се мъчех предварително от очите му да позная за какво има да ме пита, той дрънна звънеца.

— Нека дойде Осман ага, от с. … — каза той на заптието, което чакаше за заповед със спуснати надолу ръце.

Осман ага! Това име ходеше из памятта ми. Аз помня, че в нашето село живееше един турчин, на име дядо Осман, както го казваха българите, който беше от първенците и когото да видя сега, едва ли бих го познал. Но щом той се подаде из вратата и премина покрай, мене, без да ме погледне, аз можах да го позная, че е същият.

— И вашето село, Осман ага, според силите си, дало един комита; колкото да не остане назад от другите села, при всичко че вие ни уверявахте, че хората ви са чисти, зъбите им познавате — каза кадията.

— Протестирам, ефенди — отговори Осман ага, без да ме погледне още и може би да не беше ме съзрял, че съм отзаде му, защото го държеше кокошата слепота.

— Обърни се и го погледни — продължи кадията, като посочи на мене.

Осман ага ме измери с очите си от главата до краката и се обърна, та каза на кадията, че той ме не познава и гарантира даже, че в селото му няма подобен човек. Аз казах на Осман ага, че съм син на еди-кого си и за своята глупост, че не знаех кой път да хвана, когато излезли комитите, хванали ме на Балкана, като съм си идел на селото, и досега не можа още да се оправя. Той ме позна и ми съобщи даже, че майка ми умряла. На излязване чух, когато друго едно ефенде, което от по-напред беше влязло при кадията, да му казва, че като ме познал Осман ага, „работата е свършена вече“, на което кадията отговори, че не е достатъчно: трябва сще едно лице да ме познае.

От само себе си се разбира, че тая среща с Осман ага беше нещо вроде очна ставка: удостоверение моята личност, за което и казваше кадията, че не е достатъчно само едно лице. Така също аз разбрах на вярно, че само за това удостоверение съм докаран в Сливен. Но що значеха думите на ефендето: „Работата е свършена вече“? Дали да ме отправят за Стара Загора и Пловдив, или въжето? Ето въпрос, който ме занимаваше всецяло и който не ми даваше да си затворя очте. Неизразимо преговарях в ума си дадения изпит в Ловеч и Троян, като са трудех да вникна във всяка дума. Мъчното беше и това, че нямаше с кого да си поговоря, да взема мнението на други лица.

Подир два-три дена втори път ме извикаха да изляза навън; но наместо да ме заведат в конака при кадията, както си аз мислех, спряха ме до портите на затвора, от вътрешната страна. Насреща ми, от вънкашната страна, стоеше чорбаджията от моето село, заобиколен от няколко души заптии, треперенето на когото се увеличаваше толкова много, колкото аз се приближавах към вратата, като че не мене, а него щяха да бесят, беднийт. На зададения ми въпрос на турски язик аз отговорих по български; но той остана незадоволен и сърдит обяви, че не разбира тоя язик.

След като каза нещо скрито на заптиите, които го бяха наобиколили, той, чорбаджията, ме изпсува, че съм бил царски душманин, и си отиде; а мене повърнаха пак в полиса.

Разбира се, че поменатият чорбаджия не ме обвиняваше толкова от сърце; но така трябваше да се говори тогава, такова беше времето.

На петнадесетия ден подир докарванието ми в Сливен един ден пред обяд извадиха ме на двора и тъмничарят с чук в ръката доближи се до мене да ми извади железата. Когато се вадеше желязо, три неща имаше да се случат. Първото, най-ужасното, разбира се — бесилката; второ — карание на други град, и третьо — освобождение. Най-вярното беше второто предположение, което се и случи. Аз се радвах, при всичко че нямаше защо. Вън пред вратата на затвора чакаше един кон, за който имах смелостта да си помисля, че може би да е приготвен за мене; но скоро предположението ми изчезна, защото не се мина много време, и двама затворници българи донесоха на ръцете си един умирающ арнаутин, залян в кръв, съсирена и засъхнала по изпокъсаните му дрипи, когото качиха на приготвения кон. Той беше ударен от заптиите с куршум в коляното, което беше почти строшено, във време, когато с други още арнаути отишли да плячкосват беззащитната рая; заради това и него щяха да карат заедно с мене неизвестно още накъде.