Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Освен белегчетата на ръцете ми, което беше първа длъжност на заптиите, вързаха ме още с едно козеньово въже, с другия край на което беше вързан конят, който носеше ранения арнаутин. Тая мярка се взе от страна на заптиите, затова защото той, арнаутинът, едвам стоеше върху коня и не можеше да го управлява. Аз обаче трябваше да вървя пред коня и да го водя. Всеки може да си въобрази какво е било моето положение: бос по каменливото шосе, вързан на две места и да водя още кон, който ме влечеше надолу-нагоре и ме застъпваше по петите. Заптиите бързаха, а арнаутинът се крепеше полумъртъв, пъшкаше и охкаше непрестанно и в допълнение още на това кракът му издаваше отвратителна миризма.

Близо до града, още в лозята, конят ме настъпи така силно, щото аз в гнева си казах няколко неблагоприятни думи към арнаутина, в които се досягаше и неприкосновеността на мюсюлманството; но заптиите, наместо да се разсърдят, дадоха ми още право и сгълчаха арнаутина, като му забележиха да държи по-яко юздите на коня си. Въпросът се реши в моя полза именно затова, защото петите ми бяха се разкървавили.

Ние хванахме ескизаарския път, който аз познавах отнапред. Заптиите не се обаждаха ни черни, ни бели спрямо мене, а само помежду си говореха за дневни въпроси. Доколкото можах да разбера от разговора им, тия разискваха като как ще постъпи правителството с някого си хаджи Исмаил аа, богаташ, както се видеше, който бил обезчестил едно българско момиче от жетварките.

— Исмаил ага е нофузлия (влиятелен) човек и познат на големците; а гяурското момиче си е пак гяурско, за хатъра на което никой път няма да се пожертвува един добър мюсюлманин, особено в днешно време — казваше единът от тях. — Но едно има да бърка, а то е, че хора, които се занимават с прибиранието на храната, колкото и долни да бъдат, правителството ги защищава.

— И това са дребни работи — отговори другият. — Интересующите се за тая работа ще му намерят леснината.

Заптиите бяха двама души. С изключение на някои обикновени псувни тия не ми казваха друго нищо. Разстоянието от Сливен до Ени Заара е около шест часа. Ние го взехме цял ден. Нищо необикновено не се случи по пътя. Само болезнените охкания на моя арнаутин се увеличиха; от жажда устните му бяха изсъхнали дотолкова, щото две думи не можеше да каже, като че устата му бяха пълни с памук; а заптиите не му удовлетвориха тая естествена нужда, защото се боеха, че като пие вода, ще хвърли петалата. Особено той ставаше нетърпим, когато доближехме до някоя чешма, които не са рядкост по тоя път. При една от тия чешми, над която се издигаха две кичести върби и висок бряст и на която водата, бистра като сълза, хлуеше през два железни масури, той простря ръце към мене с молба да му подам водица с дървеното котелче, което приличаше на турска емения, като следваше в същото време да ме нарича „кардаш“ и „йолдаш“. Аз не смеех от заптиите да му помогна, при всичко че от сърце желаех това. Най-после работата се реши така, щото бедният арнаутин изгуби равновесие на коня и се хвърли в коритото на чешмата, при което нещастие се притуриха и две-три ритвания от страна на заптиите. Турците въобще не са разположени добре към арнаутите.

Ени Заара, или Нова Загора, това време беше доволно значителен градец. Ние влязохме вътре надвечер, гдето, след като ме показаха на тамошния юзбашия, който ме посрещна с думите „гебер“ и „душман“, тикнаха ме в затвора. И какъв затвор беше той, боже мой! От силните дъждове, които валяха твърде много него лято, той беше се преобърнал на блато с тъмнозелен цвят, което издаваше убийствени миризми. Отникъде слънце не можеше да го огрее; а светлина влязваше само през едно малко прозорче, напречено надлъж и нашир с дебели дървета. Посетителите на тоя грозен вертеп състояха от разни народности, турци, българи и най-много цигани, а комити нямаше нито един. Като най-нов, туриха ме на най-лошото място, в дъното на затвора, гдето водата беше в голямо количество и невъзможно бе да остане човек ненамокрен. Понеже и по тая страна нямаше никакво бунтовническо движение от страна на българите по това време, то затворниците турци не се показваха дотолкова фанатици, както това ставаше другаде. За да насърчат тия последните може би, бяха обесили неотдавна двама души, Кондю Д. Кавраков и Георги Кольов, първият от Сливен, а вторият от Кортен.

Там близо до мене стоеше младо момче, гологлаво, с малка брадичка, с букаи на краката, с вързани ръце и със синджир на врата, единът край на който беше закачен от железата на прозореца. Това момче, което аз съзрях отпосле, помислих в себе си, че то е навярно комита, и се зарадвах, че са ме турили дотолкова наблизо до него, защото свободно можахме да се разговаряме помежду си, без да има да ни пречи някой, тъй като наоколо нямаше наблизо други затворници. То мълчеше постоянно, като ми даваше разни поводи да мисля, че неговата работа не е добра, като например може би да го бесят и пр. Аз наруших най-напред мълчанието помежду ни, като го попитах отгде е, но никакъв отговор не последва. Втори и трети път същото питание, тоже никакъв отговор — ни дума, ни ума. Обърнах на турски, на французки, пак мълчание. Най-после нашият мъченик и единомисленик си извади язика, изкриви си очите по безобразен начин и направи насреща ми такава карикатурна и несвястна фигура, която може да послужи за разяснение помежду ни. Той бил турчин, луд, когото докарали от село Сръзан, по причина че не стоял мирен, и на другия ден го откараха за Одрин със заптия.