Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— По-добре дай ги на нас да те споменаваме, отколкото да ги вземат кучетата — казаха тия с братско съчувствие.

Аз имах при себе си десятина лири, останали в джоба ми случайно от времето на царуванието ни, но не им ги дадох; по-благодарен бях да ги дам на кучетата , които щяха да ми дадат срещу тях поне по малко тютюн.

Наближаваше среднощ, когато оставихме колибата на уплашения бачо Стойко и тръгнахме за селото. Заклех се няколко пъти пред тримата верни раи, че бачо Стойко е невинен, че той ме прие в колибата си с условие, че ще да извести отпосле в селото, че аз съм го заплашил, за което ги молех да кажат, гдето трябва. Един от тримата вървеше напред, а двамата ме държаха за ръцете с по едната си ръка, а с другата носеха своите брадви. Нощта бе тъмна като бивол, а дъждът валеше като през сито. Едно само се молех аз на своите господари: да не ме завождат при башибозуците, които ще ме смажат с бой, но да ме теслимят на чорбаджиите.

— Това ние не направяме; всинца сме християни, гдето се е казало — отговориха тия. — Ще те оставим на чорбаджията, той ще те пази, той ще те заведе утре в Троян.

Подир половин час вървене стигнахме до реката (Бели Осем), покрай която е селото Грънчарски колиби. То беше обиколено от стража, състояща изключително от българи, така също въоръжени със сопи и с брадви. Тия питаха отдалеч: „Кой иде?“

— Приближете се и го вижте кой е — отговаряха моите приятели на своите съселяни горделиво и надменно и след малко тия последните се трупаха наоколо ни да ме гледат в тъмнината.

Влязохме в селото. Вътре царуваше такава гробна тишина, като че черната чума да беше шетала из него. Ни глас човешки, ни светлинна през някой разтрог, ни огън пък имаше да свети някъде. Само на едно място чухме, като изрева едно малко дете, като че да беше закопано в земята. Колкото за кучетата, то тия не спяха. Из улиците бе такъв голям кал, като че да тъпчехме пращини. Доближихме се до една ниска, но доволно голяма къща, притежателят на която трябва да е бил или селски капзамалин, или няколко години наред — чорбаджия. До стълбите на тая къща пазеше стражарин, но не вече калпаклия, въоръжен с брадва и дряновина, а башибозук с оръжие. Тоя последният, според както му е редът, обади се, та попита що сме за хора, на което питание българите отговориха „ваши“.

— Водим ви твърде скъп гост — прибавиха тия с рабско-унизителен глас.

— Бре! Как смееш! — изрева стражаринът, щом се увери що съм за човек, и ме хласна в гърдите с дръжката на пушката си. — Дръжте го да му отрежа главата ей сега като на пиле — прибави той и скръцна със зъби.

Слязахме по стълбите в долния кат на зданието, а стражаринът си остана до вратата. В стаята, в която влязахме, блещукаше такава слаба светлина от накладения огън, щото нищо определено не можеше да се види от находящите се вътре предмети. Освен това облак мъгла от тютюнев дим, произведен още от вечерта, пълнеше горните слоеве на стаичката и висеше хоризонтално, като тънка прозрачна завеса. Тоя дим показваше най-нагледно, че посетителите са били многобройни. Българите притвориха вратата полекичка и се спряха изправени до стената наред, като ме взеха помежду си. Тия мълчаха, мълчах аз, мълчеше всичко наоколо, а тишината се нарушаваше само от хъркание на заспали хора. И действително, не след много маение картинката се нарисува напредя ни само по себе си. Аз видях, че стаята бе пълна със заспали башибозуци, от които повечето бяха си припекли босите табани на огъня, турени един до други, което е страст у турците. Тия спяха всичките, спокойни и защитени от многобройните вънкашни стражи, в които бяха употребени всичките българи от селото. По тая причина именно нашето влизание стана съвсем незабележено. Ножовете и пищовите на заспалите, които тия не бяха извадили от кръстовете си, стърчаха нагоре като гробища. Техните подкривени и развалени чалми покриваха лицата им до половина.

Сега аз разбрах напълно, че моите трима българи са ме лъжели, като ми обещаваха из пътя, че ще да ме отведат в дома на селския чорбаджия. Тия, макар и победители до някоя степен, но пак нямаха смелостта да разбудят заспалите аги, страх ги беше да не опитат по верноподаническите си плещи голите ятагани, та затова не смееха да си подемат диханието. Случайно обаче пробуди се един от спящите, който изново пак щеше да заспи, ако да не се обадиха тримата верни твърде деликатно и предпазливо:

— Ефендим, ставайте! Комита се хвана — казаха тия.