Захари Стоянов - Записки по българските въстания

На минутата още няколко големи чалми се подигнаха и почнаха да разтриват полуотворените си очи.

— Обади се още един път, да те разберат — прошепна един от тримата българи на своите другари на твърде нисък глас.

— Алар, ние додохме вам да теслимим хванатия комита — повтори същият българин.

Чалмите се сбутаха един други. Един от тях се доближи до огъня, грабна една разпалена главня, раздуха я и като се приближи до мен, опря я в лицето ми, да ме разгледа добре. После това той ми удари такава една плесница, от която бунтовническият ми калпак дълго време хвърча из стаята във вид на захвърлен обръч. От произнесените псувни и други стълкновения всичките заспали се пробудиха и запалиха малкото кандилце.

— А бе още гледате ли го! Настрана всички, да му строша гръдната кост — възрази друг един, разчепканите мустаки на когото приличаха на изгоряла козина, като си похвана в същото време и пищова.

— Скоро отрежи му главата бе, аратлик, и утре рано, дордето командир-паша не си е запалил още чибука, да я побиеме пред чадъра му! — обади се трети.

А тримата „верни“ плаваха в областта на победата. Тия се надпреваряха един през други да разправят по кой начин ме хванали, при всичко че никой нямаше да ги пита. Бедните, тия не получиха и по едно аферим даже! До това време аз не бях се обадил още да кажа ни черно, ни бяло, понеже не се знаех още по кое небе се намирам, мислех, че всичко е излишно, па и няма кой да ме запита за нещо, да му отговоря, защото шамарите не бяха престанали още. Но, от друга страна, като знаех, че колкото повече мълчи човек пред турците и им се представлява за сериозен, толкова по-много ги е гняв, че уж от злоба и ненавист правиш това, реших да им се обадя. Нарекох ги алар и бейлер, казах им, че познавам тяхното благородство, че се боях, дордето бях в гората, а не и сега, когато се намирам теслим на бабаитските им ръце; изявих съмнение, че техните ножове никой път няма се омацат в кръвта като на мен ничтожен човек, и най-после припаднах на техния османлийски мерхамет, да ми дадат цигара тютюн и кора хляб, защото от петнадесят деня трева паса. Тая върволица думи за милост аз изказах на такъв прост турски език, о такива акценти, щото само едно мерхаба ми липсуваше. Произведеното впечатление бе на моя страна, вършил-несвършил, четири-пет тютюневи кесии нападаха в краката ми и думата буюр (заповядай) се произнесе даже от едного с половин уста. А башибозукът, който ми плесна най-напред плесница, сам ми направи една цигара, която ми подаде в ръката.

— Скоро едно парче хляб да намерите из село — казаха тия на българите.

— Чудно нещо! Вчера да бях умрял, не щях да зная, че и комитите говорят нашия язик — каза един от башибозуците. — Аз мислех, че тия освен московски друг язик не знаят. 113

— Има два вида комити: едните са ерлии (местни), а другите са хора на московския кяфирин — отговори друг един башибозук с такава самоувереност, щото никой от другарите му не счете за нужно да възразява.

Малко по малко ние бяхме захванали вече да стъпваме на комшийска почва, когато вратата, из която влязахме, се блъсна бързо и сърдитите физиономии на двама души с пушки на рамо се осветлиха от слабата светлина на кандилцето. Единът от тях беше заптийски чаушин — червените ширити на ръкава му го показваха, а другият — прост ага, с бяла брада, върху чалмата на когото свободно можеше да седне един абаджийски калфа. Тия почетоха своите другари с по едно небрежно селям алеким и застанаха напредя ми, като че да им бях познайник. Виждаше се работата, че тия ме знаеха вече, а мокрите им дрехи показваха, че от работа идат.

— Хей, душман-гяур, хей! Честит си бил, че не те намерихме ние в гората; а то твоята глава отдавна щеше да се мъдри на някой кол — каза старецът башибозук.

— Хляб не ни остави да ядем тоя вечер, пезевенгиноолу — прибави заптийският чаушин и два черни зъба се показаха измежду устните му.

— Ние нямаме вече тука работа — повтори старецът. — Да отидеме горе, па там ще да те науча аз тебе как се прави комитаджилък — каза той, като се обръщаше към мене.

Виждаше се работата, че тия двама души, чаушиньт и старецът, бяха нещо като глави на по-първите башибозуци. Българите, които до това време ме държаха още, чаушинът ги разблъска и взе от ръцете им пояса. И българите, и башибозуците останаха на местата си, а само ние трима излязохме навън. Аз треперех от тая тайнствена постъпка на чаушина и стареца; усещах се, че тяхната цел не е добра, че богат бой ще да се търпи тая нощ и други още мъки. Спряхме се до една ближна къща и се покачихме по тесните й стълби. Стаята, в която влязахме най-напред, беше пълна с топъл хляб и други башибозушки провизии, приятната миризма на които не можеше да произведе оня апетит по причина на неизвестността за моята съдба. Тя се осветляваше само от малко газениче, но щом домовладиката прие гостите, разпореди се да донесе още една лоена свещ.