Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— А бе ти ли подплаши нашите аги тая вечер? — попита той най-после, съвсем незаинтересуван в това дело. — Пай че тичаха, господ да ги убие, сякаш че гонеха заец.

Питката се беше вече опекла от едната страна, малко оставаше още да се допече, черното котелче с бялото мляко зееше вече напредя ми, в което аз от време на време си потапях едина пръст — когато плетът на кошарата преплющя. Подплашените овце търтиха да бягат и малко остана да влязат в колибата, кучетата, които се занимаваха още с мене, изново лавнаха и се преядоха, шум и тропот от човешки стъпки се чуха!… Аз замръзнах на мястото си, забравих себе си — и язик, и ум онемяха… Бачо Стойко от своя страна скочи на крака и без да ме погледне даже, насочи си главата из колибата.

— На мястото си, пезевенк; ей сега ще те катурна! Басън, чоджуклар! Пушките на титик! Забикаляйте! Давранма! — изреваха отвън няколко гласа на турски язик, които ме пронизаха като с куршум.

Бачо Стойко се върна заднишком в колибата и се сви до вратата полумъртъв. Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица. Аз очаквах от минута на минута да си приема наградата, състояща от няколко куршума.

— Предай се, душманино! — извика втори път вънкашната команда, строго и грубо, без да се види някой в тъмнината. — Всичко се свърши вече…

Отговорих, че не съм опасен човек, нямам върху си никакво оръжие 112, готов съм да се предам, за което помолих и бача Стойка да засвидетелствува от своя страна. Вместо отговор командата заповяда на бача Стойка да излезе навън при тях, а аз останах сам при големия огън, обърнат с гърдите срещу вратата. Сега си помислих вече, че ще ме гърмят, стиснах си очите, уж да не гледам, когато светнат пушките.

— Клекни на колене! — извикаха непознатите. Аз се покорих.

— Съблечи си горнята дреха! — повториха тия. Аз направих същото.

— Дигни си нагоре ръцете! — потретиха тия. Аз заприличах на разпятие Христово — най-сгодна позиция за куршуми.

— Да не си мръднал! — извикаха за последен път непознатите и четирма души като вихрушка наскачаха в колибата, прескочиха огъня и се налепиха около ми!

Който е следил дотука разказа ми, уверен е, че нападателите не са други никои освен кръвопийци башибозуци. Не. Така мислех и аз, но като се подадоха из вратата поменатите четирма души, наместо вити гьжви, наместо белочиренни ятагани и изтрити шишинета аз видях рунтави калпаци, брадви с широки острила и една дебела дряновина. Тия бяха наши православни братя, българи, християни, селяни, родом от Грънчарските колиби! Чак когато стиснаха тия моите недъгави членове със своите костеливи панчи, проговориха на отечествения ми език. „Бягаш, а! Куче краставо!“ — каза един от тях и като ми хвана двете ръце, които изви и събра на гърба ми, стъпа с желязното си коляно отгоре ми. Аз се прегънах като празен чувал.

— Развързвай му пояса, да му вържем ръцете — обади се втори.

Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах „братя“.

— Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме — отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.

В разстояние на две минути аз бях вързан, но така ревностно, щото гърдите ми бяха изпъкнали напред. Радост и тържество блещеше по лицата на победителите.

— Бей, комшу, ти си бил пророк наистина — каза един от тях на другаря си.

— Щом аз чух от момчето, че той ял лук наместо хляб, отведнъж се усетих, че дордето не се нахрани, няма да поеме големия балкан — отговори пророкът.

Аз можах да разбера от техните думи, че тия били с потерята от вечерта; но когато тя се върнала в селото, тия по собствено свое желание, от ревност, останали да пообиколят още наоколо, а най-повече ближните овчарски колиби. Когато лавнали кучетата на бачо Стойковата колиба, тия се усъмнили и дошли да видят що е.

— Скоро един от нас да се затече в село, да извести каква е работата, защото аскерът прие заповед да излезе тая нощ в планината. Трябва да направим това добро, за да не се мъчат хората напусто (редовната войска, която се намираше по онова време в с. Шипково и която щяла да излезе подир моето появяване в планината).

Един от четирмата души замина. Не си направих труда даже да моля за освобождение, защото виждах с какви хора имам работа. Независимо обаче от това, когато захванах да говоря, тримата приятели малко по малко захванаха да вземат по-човечески образ. Особено един от тях, който до това време повечето мълчеше и все мен гледаше, въздъхна и каза: „С тоя сиромах ние си запалихме такава свещ, която ще да гори и на синове, и на унуци.“ После това всичките захванаха да съжаляват за младините ми, но главната им цел била повечето користолюбива. Когато излязохме навън в тъмнината и тръгнахме за към селото, тия си събраха главите накуп и си казаха нещо тайно, от което аз можах да чуя само тая фраза: „Все не е празен той.“ После ме спряха на пътя и ме попитаха нямам ли отгоре си пари.