Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Защо мълчиш бре, кучи сине? Какъв човек стои при тебе? — попита втори път Петко, десят пъти още по-дръзостно.

Наместо овчарчето аз отговорих, че съм човек… ходя по работата си и пр . Отговорих аз, но така неудовлетворително, така малодушно и заплетено, щото на Петка повече и не му трябваше. Възможно ли е в подобни минути да си преправиш гласа, да държиш високо своето чело и да направиш да се не познае, че гърлото ти е сухо като бурен? Наместо отговор непознатият Петко, който се виждаше, че отива към планината, връща се като вихрушка за към селото. Аз от своя страна, като грабнах солчицата от ръцете на зачуденото момче, в качеството си на „царски човек“, такъв бяг му ударих към ближната долина, щото шумата ми се виждаше, като че да беше писана на картина. Петко бяга към село, аз бягам към долината, а овчарчето, което остана посред, помисли, погледа, па като му удари и то един бяг, късата му фереджичка взе изотзад хоризонтално положение, като че нарочно да я опипаше някой. Овчиците му вирнаха глави, забляха в един глас, па търтиха подире му, кучетата лавнаха, дигна се цяла олелия…

Извих си врата да погледна към Петка, но где Петка? Той дошел наполовина на пътя към селото Грънчарските колиби, само калпакът му се примерджава от време на време през гората, като че хвърка доганче. Нямаше вече никакво съмнение, че Петко отива да ме предаде в селото. Моите опънати дрехи и белите ми навуща бяха в състояние да уверят всекиго, макар и отдалеч, че не съм чист човек, не съм тръгнал по свой гечинмечк. Още по-силно припнах аз из гората да си търся прибежище, да се крия от приближающата се вече опасност! Но напусто! Голямата планина и гъстата гора бяха много далеч от това място, както казах вече. Околната гора се състоеше от малки габерови дървенца и храстови шумки, в които сивият заец можеше само да бъде безопасен, а не и човек с черно палто и със сиви гащи и бели навои. Под десятина шумки лягах и ставах, навсякъде ми се струваше, че ще да бъда виден, ни едно място не ми се харесваше, а студеният пот капе ли, капе от юнашко чело!… Дордето се скитах от шумка на шумка да си търся място, ехото на две пушки, които изгърмяха в селото една подир друга, отражи се в околността заедно с кучешкия лай, който ги последва. Гласът на тия две пушки имаше много общо с моята съдба. Той известяваше на потерята да стане на крак, да се събира, че работата е сериозна. Моите крака се преплетоха окончателно, принуден бях да се сложа на едно място, легнал по очите си.

Десят минути не се изминаха, откак изгърмяха пушките, когато всичко, което беше досега предположение, стана на дело. Откъм селото се подаде черен облак от хора, заптии, башибозуци и наши братя българи. Заптиите и башибозуците стискаха в ръцете си своите шишинета, а братята селяни бяха въоръжени само с брадви, които носеха на раменете си. Първите вървяха по краището на гората с обърнати към нея пушки, а вторите навлязоха вътре в шумата, след като получиха от своите господари нужните наставления. Тия наставления аз можах да ги чуя, защото се даваха на висок глас. Потерята посрещна най-напред младото овчарче, което обсипа с хиляди въпроси заради мене, а после хукна като вихрушка нагоре въз планината.

— Тамам, щом той нямал оръжие 111, аз ще да го разсека с брадвата си, с първо виждание още — говореше един калпаклия с цел, види се, да препоръча себе си.

— Ти докато подигнеш своята брадва, моето шишине, в което има два куршума, ще се залепят в гърдите му — отговори един помак, думите на когото ме накараха да потреперя.

Аз и тука няма да кажа, че „ми кипна кръвта“, че се залових за оръжие да отмъстявам. Най-напред се разпоредих да си скрия дългата пловдивска кама под падналите листи, от която нямах нужда и с която, наместо да се защитя, вреда щях да си нанеса. Вярвах, че башибозуците в присъствието на заптии и българи няма да ме убият, а като не се намереше отгоре ми оръжие, имаше надежда за спасение от бесилката. На същото място зарових писмата си с неблагонадеждно съдържание и всичко бунтовническо, каквото имах отгоре си. Атестатът, който имах от железницата, тескерето на приятеля си Н. Табакова, което ме спаси в Пловдив и от което мислех, че ще да имам пак полза, и едно родителско писмо — оставих при себе си. С тия последните документи щях да уверявам правителството, че аз съм бил някога верен царски поданик. Викове, крясъци, псувни с турско благозвучие, заканвание за жестоки отмъстявания се слушаха от страна на махмурлиите аги, че моето появявание станало причина да ги обезпокои, защото, когато им известили, току-що били седнали да вечерят.