Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Да ти дам хляб, но хайде по-напред да те заведа в село (Шипково), да те види агата, па тогава. Ние имаме от него емир , така да постъпяме като с теб хора — каза той.

Трябваше да се обърне другият край. Ръката, която се кръстеше пред малко, стисна дръжката на своята пловдивска кама и й показа острието на аговия човек. Куп месо затрепера напредя ми и без повече съпротивления хвърли настрана своята торбичка с хляб, на която аз станах господар. Напусто; в нея намерих само две-три корички кукурузен хляб и някоя и друга глава лук. Разбира се, че после половин час това верноподано същество правеше ниски теманета пред агата в Шипково, за което отпосле напълно се уверих, а ние от своя страна почивахме спокойно между две каменни скали.

Денят бе 19 май, седем деня се бяха изминали от сцената на мостенцето, а аз не бях извървял още седем часа място, не бях достигнал до Троян, който е далеч на шест часа разстояние от това местенце. Между две големи скали бях кацнал вечерта, гдето се занимавах с твърде важен въпрос: дали кукурузови зърна да ям, или взетите от овчаря корички. Тия последните скрих в пояса си и оттам следвах да си чупя по една троха с цел да не гледам уж тяхното довършане, а тия, напротив, по-скоро се свършаха. За минута моето внимание бе отвлечено от необикновен шум, който идеше от твърде далечно място. Тоя шум не бе друго нищо освен топовни гърмежи, които бухтяха един подир други. Стотина предположения напълниха моята глава за причината на тия топовни гърмежи. Дали сърбите не са взели София, която бяха заобиколили от по-напред, според както уверяваше дядо Вълю? Дали нашите братя от Велико Търново не са погнали турците със своята конница, според както уверяваха в писмата си още през месец априли? С такива сладки бълнувания прекарах аз влажната и студена нощ.

Когато се съмна на другия ден, бях щастлив да видя, че съм извървял вече страшната Стара планина, че съм достигнал нейните северни краища. От стотина души другари, всичките заклети под един байряк, всичките едномисленици, всичките ламтящи да видят Северна България и великотърновския отряд — само аз можах да оцелея, да дойда дотука. На един не твърде висок баир, в подножието на който тече реката Осъм, бях се покачил да разгледам околността. От лява страна оставаше селото Шипково, от което се виждаха само няколко къщи през гората; малко по-надолу, между два голи баира, се намира турското село Бормалъ; направо през реката се виждат ниски колиби, които почти се губят измежду дърветата, но все пак можат да се различат, че носят името на някое село или колиби, както се наричат тъдява. Това последното село бе най-близо до мене. Зад него оттатък се простира дълго и широко пространство, състоящо от ниви, черни угари и тук-там малки пространства от гора. Към възточна страна, покрай полите на планината, отгдето тече реката, се виждат малки хълмове и долини, нашарени с червени брегове и сипеи, които се пресичаха от една доволно широка пътека. По-нататък, над един голям трап, който можеше да има около два часа разстояние от мястото, гдето се бях спрял, издигаше се над хоризонта голям облак дим, който постепенно се смесваше с мъглата, която още през нощта беше се вдигнала от ниските места. Нямаше никакво съмнение, че в тоя плитък трап под гъстия дим се намираше многоожидаемият Троян, който не излизаше из устата ни, дордето бяхме заедно, и който стана причина да не усетим примката на мостенцето. Планината до едно място се зеленееше, но най-горните й върхове се белееха като патка, така щото, ако гледаше човек само наоколо си, в ниските места, вярваше, че е месец май, но щом метнеше поглед по-нагоре — дохождаше му на ума и за Никулден.

Измежду другите овчари и говедари, които излязоха със стадата си от ближното село и възпънаха по планината, в която се намираше наша скромност, само един от тях ми привлече доверието, само нему реших аз да се покажа. Неговата четиридесятгодишна възраст, строгото му измъчено лице, което отвсякъде граничеше с рабски петна, най-после късата му луличка, която той стискаше между зъбите си, и ароматическият тютюнев дим, който се виеше над главата му във вид на венец, послужиха най-много за изравнение на взаимността. Инак аз бях на такова място, щото за всяко наблюдателно око ставах недостъпен. А пък десятина нужди имаше, които ме теглеха да търся свиждание с местен човек. По-рано аз имах възможност да узная, че името на непознатия е Дочо, чух, когато го викаха на ме околните малки овчарчета, та затова, щом му се представих, наименувах го „бае Дочо“, казах му, че го познавам.