Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Не така скоро, не изведнъж можах да се договедя що значи всичко това. Но щом ми хрумна на ума, че е възможно и подплашвание, на минутата още скутите на окъсаното ми палто станаха на орлови крила. Бяг, дявол да го вземе, но какъв? Дребната там букова горица (между високите дървета) ми се виждаше равно поле. В едно много гъсто краище, през което и малкият орешко би се стрелнал, лежи колосален бук, паднал вреди половин век, кух отвътре като панагюрските топове. В тоя бук наша скромност си натъпка най-напред главата и попълзя навътре. Мисля, че на калпака ми имаше още левчето, на което бе написано: „Свобода или смърт!“… Нощта се притече на помощ, па и дъждец почна да ръми, който разхлади околността. Посред нощ се изтеглих от жилището си с цел да мръдна по-настрана от тая местност, която навярно щеше да бъде заобиколена на другия ден от потеря. Но върви ли се? Нощ черна и страшна, небе и земя, пространство и гора — братски си подали ръка, а трябва да се върви за хатъра на душицата. И какъв вървеж, боже мой! Три пъти пристъпи — пет пъти падни, десят пъти се обърни — двайсе се ослушай. А дали право пътуваш, т.е. дали именно към Троян вървиш, това е второстепенен въпрос. Работата е да се отдалечиш от омърсената почва, па каквото ще, да става.

На сутринта даде бог, та осъмнах в такава една долина, която бе за мен втора Америка. Дълго време стоях с наведена глава, да мисля и планирам, не съм ли се върнал назад, на коя страна ми е правият път? Второ чудо бе за мен, като си погледнах дрехите, вапцани с черна краска, когато навярно знаех, че от вечерта те бяха сиви. Причината на това беше кухото дърво, което, напълнено с дъждовна вода, смесена с червояденина и други гниющи материи, образувал се бояджийски кюп. Всичко наоколо представляваше глухо царство, отникъде нямаше да се чуе ако не пеението на някоя балканска птица, то поне дивото гракание на бухала, най-верният барометър по планинските усои. Само сива мъглица пъплеше лениво по върховете на високите буки, която бе като авангарда на дъжда. Стотина крачки място оставаше най-много, дордето се изкача на друг един връх. Горях от любопитство да стигна по-скоро, защото имах слабостта да си въобразявам, че от тоя връх непременно ще да се види ако не Троян, то поне селото Шипково. Пристъпям аз спокойно, но камък който се впусна отгоре, откъм върха, и който в търкалянето си премина покрай мен, пак ми развали плановете. Дали от човешка ръка бе търкулен тоя камък, или от преминуванието на някое животно, най-повече от мечка, за мен бе тъмно и необяснимо, защото нищо се не виждаше. „Мъки, труд, студ, падане и ставане по баирите, това е нашата награда“ — чух напредя си глас, който изговори тия думи на чисто български язик.

От една страна, аз се уплаших да не би това да е потерята, а, от друга — думите: „мъки“, „студ“ и пр., които са прилични повечето в устата на един бунтовник, възкресиха за минута в мене богати надежди: „Да не би да минуват наши другари?“ — казах аз в себе си. Въпросът обаче се разясни твърде скоро, като съгледах през шумата две-три вити чалми, които прекосваха да вървят по върха на планината. Тия бяха потеря, същояща от турци: по всяка вероятност оная потеря, която бях подплашил вечерта. Тия си преминаха благополучно, останах и аз дваж по-благополучно, легнал по очите си в тревата. Тръгнах и стигнах до мястото, отгдето премина потерята, дирите на която личаха по росната трева. По-нататък се простираше полянка, широка около 150–200 крачки, но дълга много повече, простряна по всичкото почти било. Цели часове седях и мислех пак на края на тая полянка, до десятина пъти се опитвах да я премина; но липсуваше ми затова кураж и пак се отдръпвах в краището на гората. Причината на тая нерешителност беше, че като излезех на открито място, възможно бе да ме съгледат от някой връх караулите на балканските потери, а в такъв случай спасението ставаше въпрос. Прочее чаках, докато се стъмни, па тогава стъпих в опасната полянка.

На другия ден се въртях около селото Шипково, отгоре на един баир. Подир пладне появи се там наоколо един овчар, който ми привлече вниманието. Цели часове следих аз неговите движения от краищата на гората, да се уверя дали е сам, няма ли наоколо му башибозушка позиция. Чаках да наближи да се мръква, па тогава да изляза при него, защото, ако и да ме предадеше, нощната тъмнина оставаше в моя полза. С убийствено предпазвание и с големи забикалки се приближих до него; той бе човек с такъв исполински ръст, каквито само Балканът може да отхрани и неговата студена вода. Със същите церемонии се явих аз пред него, с каквито излязох и пред Иванча преди три деня, т.е. с поклон и с кръстение. Но дълбоко съм се лъжел. Грубата натура на тоя брат-овчар ни най-малко се не трогна. Той погледна на мен много по-сурово, отколкото на своето овчарско куче.