Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Видя ли как лесно измамихме тия кучета да вземем от ръцете им комитата? — каза башибозушкият главатар на чаушина.

— Добре, че сварихме да дойдем с време, а в противен случай тия още посред нощ щяха да го закарат в Троян, да вземат бакшиша без наше знание.

„Кучета“ тия наричаха своите другари-башибозуци, при които бях заведен най-напред, което ме зачуди и удиви немалко.

— А ти, чоджум, бъди рахат; недей се сакълдисва от никого! Царят е милостив; кажи си само онова, за което ще да те питаме, па гледай си кефа — каза чаушинът, като ме тупкаше по гърба.

Аз не можах да повярвам от един път, че слушам тия отечески наставления в действителност от устата на едно заптие, което говори с комита, заклет свой враг. Аз очаквах да чуя и видя съвсем противното: псувни, плесници, жестоки изпити, изтезания и други подобен род напълно заслужени мерки.

— Името ти, отечеството ти, занаята ти, с кой комитаджийски байряк беше, какъв чин занимаваше в тия последните, колко плата получаваше от чича си коджа Ивана (Росия), колко турци си заклал и пр. — трябва да ни го разкажеш изтънко — каза старецът башибозук. — Пред нас лъжата не минува. Я погледни! (Тук той си сочеше краищата на бялата брада, което значи у турците, че белобрадат човек е невъзможно да се излъже.)

— Харижи го (бана башла) на мен за половин час — възрази чаушинът. — Нека го оставим да направи една кавалтия (закуска), па тогава той ще да ни разкаже право, ако иска да се спаси. Ти, айол, искай, каквото ти се яде — прибави той, като се обърна към мене. — Аз не приемам да кажеш отпосле, Мустан чауш (името му) ме остави гладен и жеден…

Аз си мислех още, че се подиграва с мене всесилният чаушин, или пък желае да ме предразположи да казвам и издавам, щото зная по комитетските работи. Независимо от това благодарях му на всяка дума. Освен храна, вино, ракия и пр. те заповядаха още на българите, които не се забавиха да дойдат в стаята, повечето мене да видят, като се наричаха уж, че имат работа — да ми направят цървули.

— Той, лошав или добър, ваш брат се счита — говореше Мустан чауш. — Заблуден и излъган, но за вашето добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате.

— Не го струваме кабул, ефенди — възрази домовладиката на къщата, — да считате един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците.

А наша скромност плуваше в масло между тия препирни. Присъствието на българите, каквито и да бяха те, беше за мене още една гаранция, че няма да има сериозен бой тая нощ. Мнозина от тях, които нямаха достъп при агите, следваха да подават своите рунтави калпаци из вратата, мен да гледат. Всяка моя дума, която казвах на турците, живо ги интересуваше. В това време при нас влезе друг един българин, твърде висок на ръст, с червено кръвено лице, човек на 35-40-годишна възраст. Той влезе смело и дързостно без никакво позволение от страна на агите. Другите българи, които от по-напред влязваха, повечето слугуваха или за други работи дохождаха, без да седнат, когато новодошлият с първо влизание завзе място близо при турците. От най-напред аз го помислих, че е селският чорбаджия, но охлузеният му калпак противоречеше на това предположение. Работата скоро се осветли и аз узнах, че напреди ми не стои друг никой освен моят предател, който ме видя надвечер при малкото момче и който се затече да извести в селото.

— Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида към тебе, но избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? — каза предателят така спокойно и хладнокръвно, като да правехме пазарлък за някоя продажба.

Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи. Най-напред ме нападна, че съм бил човек без вяра и без съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора, и други такива.

— Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тоя комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му зярнах дрехите, от един път ме преяде на сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите — говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно.

— Ей, пезевенк, всичките българи да бяха като тебе верни, то комитите ни един ден не можеха да живеят в Балкана; но какво да се прави, че мнозина ги поддържат — каза старият турчин, който неволно, се виждаше работата, да отърва думата пезевенк , но и предателят нема дързостта да го поправи.