Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Така тържествено влязахме ние в селото с песни и молитви. Духовенството поиска да отидем в черковата, за да се отслужи литургия, но ние се отказахме по причина, че не оставаше време. Жива душа нямаше в Мечка, която да не беше будна в това време. Цялото село се събра на селския мегдан, гдето имаше накладени големи огньове. Всичките способни да въртят нож бяха натъкнати с оръжие и чакаха заповед що да правят.

На въпрос от страна на Бенковски, заклали ли са пъдарина си турчин, според както им се беше изпратило известие от Панагюрище, черноок един българин, на възраст около 40 години, разблъска натрупаното множество, да си проправи път, и изскочи напредя ни гордо-гордо.

— Аз му светих маслото, войводо! И ако не вярваш, ето му ножа — каза той, като се пъчеше и тупкаше с ръката си белочиренния нож, затъкнат на кръста му.

Името на тоя българин беше Димитър Гайдарджията, който следва нашата чета чак до поражението на въстанието.

— Не се ли противи той нещо, когато видя, че искате да го заколите? — попитаха няколко души от нашата чета.

— А, той искаше даже и да се кръсти биля, но кой го слуша? Проклето куче беше тоя наш пъдарин — продължи Димитър. — Колкото и да се криехме от него, когато отивахме по гората да си опитваме пушките и когато си приготовлявахме едно-друго, той все ни усещаше и махаше с глава. Когато приехме известие, че въстанието е станало вече в Панагюрище и че той трябва да се заколи, събрахме се няколко души и отидохме при него. Той си мажеше ножа и пищовите с масло. Ние го излъгахме, че Ахмед юзбаши иде уж в селото ни, та затова да дойде и той уж с нас да отидем да го посрещнем. „Ех, пезевенклер, чак сега ще да ви кажа аз кой е вирнал глава да си оставя работата и да ходи из гората да мери нишан! — каза нашият пъдар и скочи да се въоръжава, да отиде да посреща Ахмедаа. Един от вас нека отиде да приготви добър конак, а другите да дойдат с мене“ — прибави той. Ние се спогледахме и тръгнахме подир наежения пъдарин. Ножовете ни бяха под абите отдолу. Изминахме доволно място от селото навън, а никой се от нас не решава да каже истината, да дигне ръка. Не е лесно нещо да се пролива кръв! А пъдарят псува ли, псува и вяра, и кръст. Не можеше вече да се търпи. Спря се той да ни учи как трябва да стоим, когато наближи Ахмедаа. В това време аз излязох напредя му, извадих своя скрит нож и му казах: „Вашето царство се свърши вече; ти трябва да умреш, ага, затова ставай теслим!…“ Неустрашимият ага, който до това време бълваше псувни и всякакви проклетии, отведнъж потрепера, отпусна ръце от любимото си оръжие и посегна да ме прегръща, за да го простя. Беше вече късно. Брадвата на едного от другарите ми, които стояха отзадя му, сложи се върху черепа на главата му.

От село Мечка ние изпратихме 20–25 души работници за Панагюрище, за да работят на укрепленията около последното това село, а други 25 души въоръжени взехме със своята чета. Натоварихме и няколко коня с ячемик и хляб за всеки случай. На останалите селяни се заповяда да си изнесат семействата в гората, заедно с храните и добитъка, а в селото да останат няколко души само, като стражари.

От това село ние трябваше да се отправим за с. Поибрене с чисто българско население, както и Мечка, на два часа разстояние от последното, разположено върху левия бряг на р. Тополница. Взетите 25 души въстаници от Мечка следваха с нашата чета, кой с кон, кой по крака, но повечето без коне. Те не показаха никакво незадоволство, че ги отнемаме от огнището на семействата им: напротив, те се радваха даже, че са се сподобили да бъдат предпочетени от своето село, за да придружават нашата чета. С песни и „да живей“ излязахме ние от Мечка.

В това време, близо среднощ кажи, месецът ни поздрави от средногорските върхове. Зелената вече гора и цъфналите пролетни кокичета издаваха своите аромати. Нощта бе една от най-поетичните. Дружината, наместо да се умълчи по причина на безсъница, от минута на минута ставаше по-весела.

Първа стража не бяхме изпратили още да обиколи какво има в Поибрене, когато водачите ни бяха принудени да се спрат сред пътя, за да привлекат и нашето внимание пред поразителната картина, която стоеше напредя ни. Тая картина не беше ни някое неприятелско отделение, ни друго нещо из обикновените нощни и горски предмети. Напредя ни светеше гората около пътя, изходящата се там долина бе осветена като градска улица.

— Какво ли ще да бъде това? — попитаха няколко души от дружината.

Никой не можа да даде съответствующия отговор.