Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Оли-ле, майчице! Отидох! — говореше тоя глас.

Последният нещастник действително излезе наш българин, когото един куршум беше лизнал така безпощадно, щото едното му ухо бе увиснало като обица.

— Що търсиш, скатино, из тъмните кьошета, заедно с душманите, когато се весели целият християнски свят? — питаше Бенковски малодушната жертва.

— Уплаших се, чорбаджи — отговаряше той, като гледаше повече на алената кръв, която шуртеше по дрехите му.

Останалите жертви, които бяха турци, мерили от по-напред ечемик в хамбара, гдето и сполучили да се изкрият сиромасите след нашето появявание. Те бяха невинна жертва на пламналите страсти; но кой им бе крив? Историческите събития нямат милост…

Между това слънцето наближаваше да се скрие на запад и всеки мислеше, че с него заедно си отива и омразното робство. Наближаваше часът 12 по турски, а броят на въстаниците се увеличаваше постъпенно, възхищението вземаше по-голям размер, „да живей“ се произнасяше по-гръмогласно. Народ, мъже и жени, от разни възрасти, пълнеше мегдана. На всичките главите бяха украсени със здравец, пушките им, ножовете, тъй щото отдалеч представляваха раззеленена гора. Всеки искаше да излезе навън, да подиша свободно и да види българските юнаци. Едни пееха, други плачеха (от радост, разбира се), трети декламираха и ораторствуваха, като описваха с най-черни краски нашите теглила и страдания и успеха ни за в бъдеще; а евтиното „да живей!“ и „смърт на тиранина!“ кънтяха по четирите краища на селото.

Народът и въстаниците, които се натискаха по мегдана, приличаха на развълнувано море. Тия не щяха да знаят от нищо, двама души нямаше, които да разсъждават сериозно, всичките кълняха турското царство н оплакваха миналите тежки съдбини на България, като човек, който до вчера е стоял вързан в синджири неправедно и чак сега се е освободил. Пред вид на всичко това неволно се замисляше човек как ще да бъде възможно да се турят в ред тия разпалени глави, които дотолкова се пръскаха и вълнуваха, щото който и да излезеше напредя им, малко щеше да им подействува.

Пак повтарям да кажа: грях да бъде на душата на оня доктринар-педант, който си криви устата да иска благоразумие от въстаналия за свещени права и свобода народ. Народите в своите общи стремления не приличат на сбирщина солдати, не са хайдушка тайфа, да кроят и планират какви хитрости и измами да употреблят, за да нападнат по-безопасно на своята жертва.

Няколко души изпомежду по-флегматичните главатари бяха се събрали сред тълпата на купчинка, под открито небе, с пушки в ръце, за да се съветват кой трябва да отиде от апостолите привременно на някой пункт, кои именно села да се нападнат, кои пътища да се завземат и пр. Но докато успеят събравшите се да разменят помежду си по една дума, тишината пак се наруши изново.

— Тичайте! Турска бричка, покрита с бяло платно, иде откъм Пазарджик! — извика един гърлест въстаник, от гласа на който се втревожиха всичките и хукнаха да бягат към т. пазарджикския път, като оставиха и съвет, и събрание. И всичко това за една талига, за един турчин!…

Пътят се задръстяше от любопитни жени, които се трупаха да гледат юнаците, а най-много апостолите, на които подаваха цвете, благославяха, а старите баби се кръстеха и правеха по земята метани, като че минуваха Исус Христовите апостоли. Тия любопитни обаче не можеха да видят добре, защото, както казах, наближаваше да се мръкне.

Тълпата се спря край селото, до моста. Действително, откъм Пазарджик се търкаляше една проста талига с един червен кон, покрита с бяло платно. Около стотина гласа викаха от един път: „Тя е българска, пазете да не направите някой сакатлък“; — а други отговаряха противното: „Турска е.“

— Турска, турска! — повтори тълпата единогласно и се раздели на две части от дясна и лява страна на пътя.

Около 150–200 души въоръжени въстаници стискаха в ръцете си пушките и чакаха с нетърпение приближаването на талигата. Тя носеше турчин 77, който си издаваше чалмоносната си глава из прозореца на талигата и с любопитство гледаше събравшето се множество. Той можеше да избегне твърде лесно, но не се сети да направи това с време. Може би да си въобразяваше сиромахът, че народът е излязъл него да посреща, като всеки ага. Условието уж беше да го хванем жив, но щом се спря талигата — по заповед, дадена от страна на въстаниците — и талигаджията слезе да възпре конете, от двете страни на пътя пламнаха около стотина пушки н жертвата падна на земята с пукната на две части глава от удара на куршумите.