Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Спрете! Не трябва да ги убиваме! — викаха мнозина; но кой слуша!

— Кръв! Кръв! Стига вече; доволно е петстотин години! — извика тълпата из едно гърло.

Агата, който по всяка вероятност беше съшибан вътре в бричката от много куршуми, виждаше се работата, че не искаше да умре като мокра кокошка. Той изпъшка из дълбочините на своето сърце и повдигна с агонически жест другарката си — филинтра, — за да гърми върху ни; но ръцете му бяха пресечени от Марин Шишкова, който го накастри със своята сабля. Върху му се намериха множество готови фишеци и барут.

Притъмня вече, а страстите не бяха утихнали още.

— Да нападнем Стрелча! — викаха едни.

— Да се отправим към Пазарджик! — отговаряха други, които разчитаха повече на своите сили.

— Смърт на тиранина! — декламираха трети, като че да бяха се върнали от победа.

Иди, че въвеждай ред и порядок в това развълнувано море, ако си нямаш работа!

Изново се събра военен съвет, тука на това място, около двата издихающи трупове, които се валяха из кръвта си в краката ни. Решиха и постановиха Волов и Икономов да заминат през Коприщица, първият за Гьопсата, а вторият — За Старо Ново село.

— Никой никъде не трябва да отива — изрева един въстаник измежду тълпата. — Най-много войводи трябва да останат в Панагюрище — прибави той и съветът измени своето решение! Всичко е трудно в социалния живот, но надали има по-трудно от това, да управляваш и нареждаш тълпа, която е останала без правителство, от която всеки да си мисли, че не е отговорен пред никого. Крайностите са две: или никого не слушат, или пък слагат глава пред всекиго авантюриста, който знае да дига гюрюлтията, да лъже и омайва. Благодарение, че панагюрци не са шопи, сами са в състояние да се нареждат.

При всичко това двамата апостоли, Волов и Икономов, заминаха за гореозначените места. И аз поисках да отида с тях, но Бенковски ме не пущаше. Заедно с Волова потегли и Ворчо войвода за с. Стрелча със стотина души бунтовници. Той отиваше да събере оръжията на тамошните турци, които са пили кръвта на околната рая много векове.

Иван Ворчо, един от най-храбрите панагюрски борци, който се избра предводител на тая чета и който действително представляваше бунтовнически войвода, цепеше тълпата на две половини със своя черен ат, за да премине дружината му, която пееше в един глас. Той се спираше от време на време от жените, които кичеха него и коня му със здравец. За командантин на града остана Иван Соколов, който не можеше вече да се върне в Пазарджик. Нему се повери още да укрепи града, понеже беше запознат отчасти с военните науки, които научил в българската легия в Белград.

— Да живей България, да живеят апостолите, да живеят юнаците; смърт на душманите! — бяха думите, с които се свърши 20 априлий.

Тоя ден не оставаше време да се планират много неща, нямаше още обистрени мозъци да разсъждават по-изтънко, та затова Бенковски намери за по-добро да отиде сам в околните села, които да подигне на оръжие през нощта и на другия ден пак да се завърне в Панагюрище. Той си избра малка четица или по-добре главен щаб измежду панагюрските юнаци, който се състоеше от следующите лица: Крайчо Самоходов — байрактар, Т. Георгев и Т. Белопитов — секретари, В. Соколски — доктор, М. Шишков — стотник, П. Мачев — иконом, и десятина души още юнаци.

Тая четица, която се състоеше все от конница, потегли от Панагюрище за селото Мечка вечерта на 20 априлий, часът по два по турски.

Наместо мене за Белово замина отец Кирил с други още двама души; тия щяха да разбунтоват българските села, през гдето преминат.

След малко ние бяхме вече наблизо до с. Мечка, което е далеч от Панагюрище около два часа. Двама души от дружината отидоха напред в селото, за да се уверят с очите си дали жителите са въстанали и няма ли някоя опасност за нашето влизание. По пътя ние вървехме без никакъв страх, понеже знаехме, че в тая местност никога не е владеял турчинът от покоряванието на България: пеехме, говорехме нависоко и се смеехме, като че да не бяхме въстаници.

Двамата пратеници дотърчаха от Мечка скоро-скоро.

— Вън от селото ни чакат всичките мечани, с черковните байряци и свещениците — казаха тия. — Поздравляват войводата, да заповяда.

Разбира се, че ние потреперахме от радост. Песента „Ха, народ заробен“ се раздаде из средногорските долини. И действително, мечани бяха излезли мало и голямо вън от селото покрай пътя. Черковните байряци, с окачени фенери на върха, стърчаха между множеството. Свещениците, облечени с черковните си дрехи, с кандилници в ръка, предвождаха населението и пееха духовни песни. Благоуханната миризма на тамяна произвеждаше своето действие посред тихата нощ. Ние, наредени двама по двама, приближихме се до шествието, като пеехме своята бунтовна песен, която запяха и учениците от селото, които така също правеха част от множеството. Много селяни, мъже и жени, правеха поклони в краката на конете и се трупаха да ни целуват ръка. Не ще дума, че евтиното „да живей“ цепеше околията. Бенковски държа реч, без да слезе от коня си, от която още повече се трогнаха и така възвълнованите мечански юнаци, които Бенковски най-много обичаше.