Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Да се застрели за пример на другите! — извика Бенковски.

Много селяни, а заедно с тях и някои наши луди момчета, в числото на които беше и доктор Васил, се затекоха към бордея на циганина Хасана, който си отспиваше още в прекрасната пролетна нощ и който не знаеше, че български комити са напълнили селото. Муховчени едвам що бяха въстанали преди няколко минути, защото късно получили кървавото писмо.

— Ние отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махна — говореха селяните, когато видяха, че желанието им се удовлетвори от наша страна.

— Отваряй вратата бе, шопар! — викаха нашите въстаници, които бяха отишли да хващат Хасана циганина.

— Махвайте се оттука бе, пезевенклер! — крещеше отвътре отсъдената вече жертва, като се сърдеше, че му нарушили съня. — Хората не са си пили още утринното кафе, а вие сте подранили…

Клетникът! Той мислеше, че някои мющерии са дошли да го викат, за да им прави едно-друго. Вратата пригърмяха от ритванието на няколко крака. „Баксън, тичайте на помощ, съседи!“ — последва глас от бордея на Хасана после строшаванието на вратата… Никакъв други шум. Хасан бе доведен при нас с вързани отзад ръце. Твърд циганин излезе той, устата си не отвори да каже дума, да поиска прошка, а това въоръжаваше още повече бунтовниците. Може би той да съзнаваше своите погрешки за лошето си минало, та затова не смееше да отвори дума за пощада. Така или инак, но неговото хладнокръвие беше убийствено. Когато го поведоха над високия бряг на р. Тополница, за да го колят, от бордея му, който беше там наблизо, изпищяха голите му циганчета заедно с майка си. Хасан се стресна, като че го прободоха, и поиска да се обърне, но един въстанически нож се заби в сухите му плещи. Тежко и възмутително!…

Много още други цигани от селото докараха при нас, така също навързани; но на никого от тях не казахме нищо. Муховчени засвидетелствуваха, че тия не само били добри майстори , но и направили много ножове и пушки на българите, без да издадат една дума на турците.

— Живейте и се радвайте на пълна свобода — каза Бенковски на българофилите майстори.

— Нека бог ви подари широко царство, пашаларъм!… Да достигнете до Стамбул — говореха клетите изпоплашени цигани.

— Пашам! Аз искам да стана християнин, заедно с циганката си и с дребните си шопарчета (деца) — каза един почти белобрадат циганин, брадата на когото се люлееше като талига.

— По-добре е да си останеш циганин — казаха някои от дружината.

Муховчени, макар и скоро да бяха въстанали, но успели вече да се накървят. На 20 априлий вечерта имало в селото им трима-четирма души турци, дошли да събират беглика и данока в селото. Те били много строги: няколко души селяни, които не можали да си платят, били арестувани в една плевница.

— Който не заплати до утре парите, вързан ще отиде на Ихтиман — говорели агите и се оттеглили в приготвения си конак, за да се сражат с меката баница и тлъстите кокошки.

В тоя сгоден момент именно пристига кървавото писмо. Събрали се по-решителните селяни, с мечкарските шишинета, както ги наричаше Бенковски, и се отправили при агите на гости. Разбира се, че тия последните се излягали вече около огъня по бели гащи, без никакво предпазвание. Българите заловили всичките врати и прозорци, а няколко души се показали на вратата със запрегнати шишинета и извикали: „Да не сте шавнали!“

Всичко се разбрало вече.

— Ей, чорбаджилар! Какво зло сте видели от нас? — казали царските хора с пресипнал глас. — Вземете ни всичко, правете, щото щете — само живота ни харижете…

Вижда се работата, че сърцето на полуубиените роби не се е омилостивило, защото сребърните паласки, аккапзалиите ножове и белезиклиите пушки красяха гърдите на някои от присъствующите там муховци. Бегликчиите били избити в стаите си. Събраните от тях пари, около 800 бели меджидии, се прибраха от нашия ськровищник, който даде разписка на селяните за приетото количество.

Муховци, които и така са горски пилета, защото повечето живеят по своите горски кошари, бяха натоварили едно-друго да вървят на определеното място — Еледжик , или Градището , естествено укрепление, находящо се близо до Трояновата врата.

Цяла нощ ние не слязахме от конете; на мнозина се искаше да починем малко; но Бенковски не мислеше така. Той изкомандува да се прибира четата. Ние потеглихме пред изгряванието на слънцето надолу по течението на Тополница за селата Лесичево, Церово и Калугерово. От Мухово тръгнаха подиря ни 30–35 момчета, така щото нашата чета можеше да изпълни вече всекиму очите.