Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина — коритото на Тополница, — ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

— Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик — още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите“ и пр. — заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

— Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? — каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

— Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода… — отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар — робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите — светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т.е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят… Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави — с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезнее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продаден началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царят го заболя.