Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Възможно ли е да излезе и тук заарска работа? — питаше ме Икономов, а после ми предложи, че ако до един чао време не стане нещо, т.е. не ни се обадят панагюрци да въстанат, то да набием из шумата, докато е рано.

Но юначните панагюрци не мислеха така. Тия не бяха се окопитили още, не бяха се приготвили, не знаеха кой път да хванат. След половин час ходение из опустелите улици ние бяхме честити да чуем тук-там из селото няколко гърмежи, които идеха откъде горнята махала; но каква беше целта на тия гърмежи, за нас бе положително неизвестно. Подир няколко минути ние се срещнахме на улицата с Иван Попов, един от първите работници в Панагюрище, въоръжен от петите до зъбите, с влашки калпак на главата и със зелен здравец до ухото.

— Да живей България! — извика той и изтегли дългия си нож.

Ние му отговорихме с приличните поздравления. Иван Попов беше излязъл да търси другари; той уверяваше, че мнозина има да излязат, но не били още приготвени. Ние от своя страна взехме малко кураж и почнахме да викаме още по-нависоко, като изпразнихме и няколко пушки на въздуха. По-нататък, в същата улица, излезе насреща ни пазарджикският депутатин Соколов, който не беше си отишел още, разпъхтян и потънал в пот.

— Целувайте, братя, по-напред револвера ми, а тогава мене — говореше той и поднасяше напреде ни кървавото желязо на тоя свой револвер, с който — казваше — че бил убил турчин малко по-нагоре.

— Честито, млади момчета, честито! Нека бог и св. Богородица да ви помогнат! — извикаха няколко жени от една порта, покрай която минахме.

В това време, докато ние се съмнявахме още дали панагюрци са били истински бунтовници, или не, една от черковните камбани заехтя необикновено. Нейният глас, който се отражаваше жално и монотонно посред пуканието на пушките, се придружи и от глухото тънтение на дървените клепала. Гърмението на пушките се увеличаваше още в по-голям размер и северният вятър носеше ехото на различни юнашки песни из селото, които се прекъсваха от минута на минута от гръмогласни викове „да живей“. Минутата ставаше постъпенно по-тържествена. Двама души тръгнахме ние от моста, а на завръщание се броехме вече 20–30 души. Всеобщи целувания, братски прегръщания, сълзи не от фалшив източник замрежваха очите на всекиго. „Да живей“, „Да ви поживи господ“, „Да ви помогне честният кръст“ и пр. — бяха първите думи на всекиго, особено на жените, които захванаха да се явяват по-често.

— Удряйте! Избягна! Пазете се, револвер вади! — се слушаха по-нататък други гласове и около десятина пушки изгърмяха от един път.

Това беше някой турчин, който, подплашен от движението, бягаше безсъзнателно, накъдето му видят очите.

Когато наближихме около мегдана при моста, цялото Панагюрище гръмна вече от песни и от „да живей!“ Двама юнаци, събрани на едно място, щом излязваха от къщите си на улицата, почваха да пеят и да викат „да живей!“ На мегдана сварихме така също едно множество въоръжени юнаци. Тук бяха и панагюрските комисари, тук бяха Волов и Бенковски. Възхищението и радостта нямаха граници. На земята се търкаляха 5–6 турски трупове, избити по разни махали в селото. Тия бяха накълцани и обезобразени като фурнаджийска четеля, защото кой как пристигнеше, за да си накървави ножа забиваше го немилостиво в отдавна изстиналия вече труп. Имаше мнозина, които си увираха пръста в кръвта и го облизваха, като казваха, че това ще да им служи за комка. П. Х. С. не се задоволи само с близвание. Той се наведе над един труп, грабна кръв с кривача си от раната, която изпи като шербет! Разбира се, че неговата постъпка докара болезнено отвращение на присъствующите там; но нямаше що да се прави, напусто навикваха звероподобния П. Х. С. Той не правеше това само за кеф, но че му беше изгоряла душата. Той изливаше оная ненавист и омраза, която е тежала на многострадалния български народ цели петстотин години и за която не той е виновен, но позорното робско състояние, вековете и теглилата.

Може би нежните филантропи от цивилизована Европа да се възмутят от действията на българските въстаници; но нека се не стряскат дотолкова, нека по-напред се огледат наоколо си. Ние познаваме историята и на техните революции, знаем хуманността не само на техните бунтовници, но и на пазителите им за публичната безопасност, които са убивали своите братя-граждани като кучета, душили са ги из тъмните зандани, тровили са ги по начин твърде възмутителен. Така са тия постъпали не към един враждебен елемент, не към тиранина друговерец, както ставаше това с нашите българи, но към своите братя, както казах, и то не да отмъстят за някакви си исторически злини; а така просто за вагабонтски цели, за хищничество, за святата верица, ако щете, или пък за славата на короната, украсена с кръстове и текстове от святото евангелие… Нека отговорят за тая невинно пролята кръв, не само у нас, но по всичкия свят, венценосните богопомазници и техните безсъвестни дипломати.