Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Ние крачехме, като че носехме глава, гдето се е рекло, и на всеки две минути песента ни се прекъсваше, за да викаме всинца с един глас: „Бунт! Бунт! На оръжие всички!“… Първото лице, което се осмели да излезе насреща ни, за да ни поздрави и да пожелае добър успех на святото дело, бе съпругата на Ф. Щърбанов. Тая доблестна жена беше сварила да откъсне и няколко стръка здравчец, от който подаде на всекиго от нас по един, и бързо се върна пак в къщата си.

Ние отивахме към чаршията. След няколко минути бяхме вече до моста на Луда Яна, отдето се вижда конакът на 200–300 крачки разстояние, през реката. Пазителите на тишината или по-добре представителите на султановата власт се обтягаха преспокойно отпред конака, легнали на припек по гърбовете си върху канапетата, с вирнати нагоре крака. И тях така също гърмежите в дома на бае Ивана не бяха ги стреснали още. Сега, когато ние стоехме вече напредя им, лице срещу лице, разбудени от песните ни и от вика, тия гледаха втренчено към нас, не можеха да си обяснят що сме за хора ние. Вероятно тия са си помислили, че ние не сме друго нищо, освен комедаджии, които заобикалят из селата по празниците и ходят из улиците с байряк и тъпан да събират публика. Това се обяснява още и по това обстоятелство, че тие, заптиите, от най-напред, за да не си нарушат рахатлъка като всеки ага, не приеха даже и да станат на крака, но подпрени на двете си ръце, издигаха си само половината част от тялото и ни гледаха презглава.

Волов поклекна на коляно и изпразни своето шаспо към заптиите, изпразнихме и ние своите. Когато припукаха нашите пушки и куршумите дигнаха праха около налягалите заптии, ние не виждахме вече напредя си хора, а някакви си сенки, които пълзяха по високите конашки дувари, а късите сини ментани държаха поза на орлово крило, върху които свободно можеше да се брои всякаква монета. Искам да кажа, че тия не бягаха, но хвърчаха. По-нагоре из реката, към която страна бягаше един от уплашените заптии, изгърмя и друга пушка, която още повече смути клетите заптии. Тая пушка бе хвърлена от нашия секретар Т. Георгев, който се връщаше вече от дома си, приготвен, както трябва. Заптиите падаха и ставаха; тия бягаха без никакво оръжие, само с ръждивите си касатури, които затрудняваха още повече отстъпванието им, защото се преплитаха из краката им. Разбира се, че ние твърде лесно можехме да избием тия заптии; но кое беше онова сърце, което щеше да чака по-дълго време? Казах, че благоразумието липсува в подобни минути.

На дясна страна се простираше чаршията на Панагюрище; пълна с хора, българи и турци; последните бяха дошли от селата. Щом изгърмяха нашите пушки на заптиите и ние взехме направление към чаршията, цяла маса народ търти да бяга към пазарджикския път, повечето калпаци, а само тук-таме се виждаха бели чалми като лебеди, които отстъпяха твърде сърдечно, като оставиха сред улицата и кола, и добитък. Вратите и кюпенците на дюгените заплющяха ужасно, като че всичката чаршия да беше изпълнена с ковачи, и в две или три минути всичко опустя напредя ни. Няколко души от съзаклетниците, които минуваха покрай нас като вятър, казваха ни само: „Отивам да си взема оръжието.“

— Бунт, бунт! Хайде излязвайте! Пет часа става, как се бият коприщени! — викахме ние и разделени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.

Напусто си деряхме гърлата да викаме „бунт“ и „на оръжие!“ Ни един мъж се не виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски викове: „Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана“ — се слушаха навсякъде. Къде края на града срещнахме двама души гърци, на коне, с накривени фесове и чадъри, които влязваха в селото горделиво, като тананикаха в същото време и една песен. Тия ни видяха още отдалеч, но не можаха да си обяснят що сме за хора, що значеше нашето тичание гологлави и с голи сабли в ръце. Като хванахме обаче конете им за юздите и ги поканихме да ни ги отстъпят, тия разбраха твърде добре в що се състои работата и останаха сред пътя само с чадърите в ръка. Един от тях поиска да се съпротиви, но докато се усети, фесът му дигна праха на пътя, т.е. искам да кажа, че не твърде деликатно постъпихме в своите земания-давания.

Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „бунт“ и „на оръжие“, но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше.